Е, какво да кажа? .. Отново имам твърде много за казване и не знам от къде да започна.
Май, пак ще говоря за обичайната тема. Повика на сърцето ми. Е, какво пък, на вас може и да ви омръзна, ама пък аз искам да си излея всичко. Честно и почтено. Като за последно.
Искаш ли да ти говоря от сърце, чочко? Зная, че четеш това. Време е за истината. Стига недомлъвки и загадки. Това, което искам да разбереш, чрез този блог, чрез действията ми, чрез безмълвните догадки, които ти крещя, просто поглеждайки те в очите.
Липсваш ми. Това е истината. Цялата. И не, не ми липсва просто докосването или усещането от допира на кожата ти или насладата, която ми носиш. Липсваш ми самия ти. Такъв какъвто си. Приятел. Моята пътеводна звезда. Човекът, на когото разчитам безрезервно и човекът, който ако ми каже: "Скачай!", аз ще скоча, просто защото зная, че ти никога не би ми мислил злото и ако не си сигурен, че нищо лошо няма да ми се случи, не би ме накарал да сторя това.
Това, което ми липсва си самият ти. Чист. Неопетнен. Или поне такъв какъвто според мен си, това, което виждам в теб. Може би... Ангел? Да, нещо подобно. Защото ангелите не дават неминуемо и само добро на останалите. Те и ги наказват. Като по този начин отварят очите на глупците. Да. Такъв ангел си. Вярваш или не. Ти си такъв. Дори и да отричаш. Дори и да не си съгласен. Не, не искам да споря, зная - ти мислиш друго. Но аз те смятам за такъв. И това е. В момента си изливам душата. Казвам ти всичко.
И знаеш ли от какво ме боли най-много? От това, че страниш от мен. Както се страни от змия, влезнала в къщата. Не зная, може и такава да съм за теб. Съжалявам ако наистина смяташ така.
Рани ме? Да. Рани ме. Но това вече няма значение. Аз вече забравих. Не теб. Болката, която ми причини. Остава в миналото. Вече е само желанието. Да ми бъдеш приятел.
Тинувиел .
Няма коментари:
Публикуване на коментар