Реалности и светове

Аз съм момичето с пегаса. Защото само с неговите крила успявам да полетя. А чувството да летиш е неописуемо. Като карането на колело. Но тук, тук трябва доверие. Не се ли довериш на своя пегас - умирате заедно в света на мечтите. Дали смъртта с нечия друга душа е по-лека смърт? А може би това я прави още по-трагична.... Когато си свързан с някого, не можеш да прекъснеш връзката, дори да искаш. Завинаги чувствата ще се смесват, понякога в хармония, друг път в нещо, подобно на разноцветно кълбо прежда; но винаги, винаги ще са едно цяло.

Аз съм момичето с дракона. Защото всеки има нужда да бъде пазен. Аз също. Най-приятно е  да затвориш очи и да си сигурна. Да знаеш, че има кой да те спаси от нещата, от които самата ти не можеш да се спасиш. Да държиш около себе си нещо толкова силно, което да е готово да даде живота си за теб... А ти да му пееш приспивни песни докато сама не заспиш, защото колкото и уморен да е, ще иска първо ти да си в безопасност. Да те гледа с огромните си опасни очи, пазещи нежност единствено за теб и да те носи не къде да е, а точно в сърцето си. Това, което правиш и самата ти...

Аз съм момичето със совата. Нощна птица, също като мен. Мрак. Тишина... Всичко, което иска душата ми. И да съм сама. Напълно, напълно сама. Много далеч от света. Там, където всичко е черно. Няма други цветове. Един спокоен свят, изпълнен с красотата на шепота и жестокостта на всеки звук. Там където можеш да бъдеш, но всъщност да си другаде. Мястото, на което изпълняваш мечтите си само с мисъл. Там където няма приказки и митове. Там, където всичко е истина, а реалността е нищо. За това ... Заспивай, заспивай, скитнице, това е твоят свят, който търсеше цял живот. Тук е любовта, надеждата и светлината, споени в един черен механизъм със скрити джаджи. Тук всичко, което е реално, всъщност не е. Всичко, което има смисъл, не е такова, каквото изглежда. Тук няма време. Няма нощ и ден. Тук си ти и само ти. Няма точно сега да се върнеш назад, нали? ....

Аз съм момичето, което се раздава за всички. Аз съм онази, която за света е никой, но в своя свят е всичко.

Watashi wa  .

/Аз/

Море без вълни

Аз постоянно съм така. В тъмните, въображаеми води, водещи до никъде и свършващи там, където намираш нещо. Може би за това винаги плувам в тях и не намирам стълбата за излизане. Намирам се в едно летаргично състояние, подобно на летене, но в моя случай сякаш просто съм перце, плуващо по водата докато същевременно съм си аз. В човешката си, не перфектна форма. Но се чувствам прегръщана. Чувствам се пазена. И самотна. Но самодостатъчна. Би трябвало да двете състояния да се самоизключват, но сякаш се допълват. И на мен ми харесва.

Плувам. Просто плувам в нищото и не зная къде се намирам. Може би никъде, може би някъде. Няма значение. Важното е, че съм там. Далеч от всичко. С някой или нещо, на когото съм нужна. Добре.
Пак е по-хубаво от реалността, дори да се давех в тази тъмна, пълна с акули вода.

Enigma  .  .

За едно "довиждане"

"Ако искаш да има нови запознанства, първо трябва да се научиш да казваш "Сбогом"."

Понякога обаче има изключения, при които "довиждане" е най-тежкото нещо за казване. Колкото и да се успокояваш с тази мисъл, тя никога няма да те утеши. Всяко сбогом е твърде тежко, но има и такива, които направо те удрят в земята.

Чудя се понякога защо е задължително твоята "сродна душа" да е мъж, твоя спътник и съпруг в живота? Замислям се... Не може ли моята сродна душа да бъде жена? Тя е част от мен, аз съм част от нея. Не знам, не знам. Странно е.

Зная само, че отдавна не бях усещала собствените си тъжни сълзи. Сълзи за сбогуване. Тежко е. Всяко сбогуване е тежко. Но когато казваш "сбогом" на част от себе си, това е истинско изпитание за душата. Поне за моята. Съвсем, съвсем отвътре, много, много навътре бях простреляна от танк. Чувството не е приятно. И беше доста забравено. Но може би никога не ми се е случвало.

Навън вали. Цял ден. Един много, много тъжен дъжд. И сякаш всяка капка е като огън, прогарящ кожата ти по най-болезненият начин. Може би това наричат липса. А може и да е нещо друго. Не знам, не знам. Оставам без думи и осъзнавам, че нямам настроение за нищо. За нищо друго освен да пиша, пиша и пиша. Нима това да бъдеш писател се заплаща само с тежки сбогувания? Ако е така, отказвам се от всички свои дарби. Нека бъда обикновен човек. Нека бъда грешница. Но не обичам думата "довиждане".

Ето. Пак сълзи. Повърхностни, не от онези, които мокрят цялото лице. А от тези, които само дразнят очите ти и спират там, несигурни дори в падането си. Дъждът в мен е много по-обилен.
Е, все пак една страхотна седмица трябва да бъде заплатена. Няма друг начин. И все пак съм щастлива дълбоко в себе си.

Имам спомени, имам подаръци. Те ще ми помогнат да нямам сълзи.
С мелодия на звънчета и мирис на трева, мокра от дъжд, въздъхвам почти доволно. Гледат ме клонка с лишеи и късчета спомени за страхотни дни и искрени усмивки. Хубав, хубав Великден. Изпраща ме сияние-дъга и едно красиво яйце. А всичко, което мога да кажа на сбогуване е:
Благодаря, благодаря, благодаря.
А това, което не мога да откъсна от сърцето си ще си остане:
Довиждане, слънце.
Не, не, не. Ще чакам просто другото "Здравей" ((:

Тинувиел   .

Изгарящ пламък и всеобхватни мисли

Не мисля, че да върнеш миналото е добра идея. Не мисля, че миналото да се върне само е нещо, с което можеш да се похвалиш. Чудя се по-скоро... Ако приемем, че преживяваш непрестанно миналото си, какво от себе си ще оставиш в сегашният момент?

Аз имам невероятна памет. И имам чувството, че това е най-голямото ми проклятие.
Искам да съм мъж. Винаги съм искала да бъда мъж. Така щеше да е много по-лесно. Да бъдеш един човек без особено много мисли, без друга работа освен да се държиш като мъж и дори да обичаш - да прекратяваш това без никакви съжаления, а и да имаш такива - винаги да ги оставяш за себе си. Сигурно щях да бъда най-страхотният мъж сърцеразбивач и долен пияница. А може би нямаше да бъда. Може би щях да съм тлъста лоеста топка, която се търкаля пред жените и грухти когато се смее. С малки мустачки под носа и една вежда. С никнейм golemi0 и 15 години виртуален живот.

Тоест:
Слава Богу, че не съм мъж.

И все пак би било доста по-хубаво (може би!).....
Сега обаче също ми харесва. Да бъда нежно същество с перверзна душа и красив език. Харесва ми да съм мъжкарана, да мога да се бия, да имам бързи рефлекси, но не и достатъчно стегнато тяло. Харесва ми да си почивам десет дни и да живея сред джин, уиски, бира и цигари и единствената ми грижа да е да седна и да пиша. Харесва ми. Точно така искам да прекарам живота си, ако трябва да бъда честна. Искам да работя малко и то все разни прости работи, да живея сама и да правя каквото ми се поиска. Чакам само подходящата възраст. И слава Богу, няма да чакам много.

Интересен въпрос е що е животът. Дали той е онова, което постигаме духовно и обществено или по-скоро онова, което се опитваме да разберем, но никой не успява. Чудя се тогава защо аз успях и най-вече как. За мен той е безкрайно прост, но много, много труден. Хващам една ябълка и почвам да ръфам. Губя се в собствените си хаотични мисли и всяка оставям за после. Сега, сега, сега. Какво да правя сега? Нямам избор освен да говоря. Говоря, говоря, говоря и говоря. Нали съм творческа личност, в кръвта ми е. И с тази публикация май няма да постигна нищо.... Искам да си запаля свещ, дори и да не е ароматна. Искам да гледам пламъка и да се вдъхновявам, а може би не... Просто ми харесва как изглежда. Нежен и едновременно с това някак еднотипен, някак тъжен. Харесва ми тази мисъл. Сякаш прилича  на мен.

И така, в мойте мисли от пламъци, ще оставя "слушателите" си за сега. И всичко, което ще ви кажа е - обичайте себе си и другите, другото или ще дойде, или няма да дойде. Това никой не знае.

Somebody  .

All About the Timing.

Казват много неща. Казват, че времето е пари. Казват, че времето е единствената жертва, която отмъщава на убиеца си. Казват, че за влюбения времето е сякаш спряло.

В мен ли има нещо? За мен времето е спряло. В една греховна, тъжна секунда. И не може да се отърси, за да продължи да отброява. Сякаш всичко е замръзнало и аз съм затворена в един празен свят с повтаряща се самота. Няма кой да ме стопли в студени дни. Няма кой да ме прегърне с одеяло в ръце. Има само хора всякакви. От странни особняци до смотани дъртаци. Карат ме да се смея. А понякога да тъжа. Но резултатът е винаги същия. Винаги, винаги тук. Молейки се на парното да загрее и на времето да започне да тиктака.

Тик. Так.
Чакам, но не чувам секундарника.
Тик.Так.
Не. Само празното ехтене от димящия ми дъх.

Омръзва ми да гледам тоз часовник. Ден след ден, живот след живот. А всъщност нищо не живея. След като винаги е все едно и също. След време се огледах наоколо и осъзнах, че съм в празна стая с голи, грозни стени. Въздухът е застоял, а аз съм просто една прашинка в цялото безвремие. И часовникът е всъщност счупен. Що за свят ще да е това? Не съм Алиса, нито Джон Картър. Защо тогава изгонена съм от своята Земя?
 А може би това е тя. И винаги ще да е била. И ние всички сме едни прашинки излющени от нищото, превърнати в нещо и след това затрупани сред други. Никой не е различен. Всички сме едно.
И всички чакаме ли чакаме..

А секундарника стои си все така.
И...
Пустота.

Enigma  .