- Много ли бързате?
Усмихнах се вътрешно. Знаех си.
- Не много.
Всъщност никога не бързам. Побутна ме леко.
- Значи сега не бързате?
- Не, просто сега чакам.
- Зелената вълна?
Мернах как светофара преминава в жълто и както винаги правя, тръгнах веднага.
- Ето я и нея. - казах зад рамо и не се обърнах повече.
Зная, че ме гледаше как крача, сигурна във всяка стъпка. Зная, че от днес всичко ще се промени. Не само за мен, но и за него. Защото животите ни се пресякоха. Макар и за краткото време на един светофар.
В интерес на истината беше всичко, което желаех от един мъж. Висок, набит и хубав. Имаше вид на страшен, но знаех, че не е такъв. Поне не би бил такъв към мен...
Този човек беше нещо повече. Този човек беше част от моята душа. Но го подминах. Не защото имах някакви подозрения, че е извратеняк или нещо такова (все пак беше късно вечерта, до Борисовата градина). Просто знаех, че не е сега времето за мен и него. Ще го срещна пак. Някой ден ... В това съм сигурна. И тогава? Тогава всичко ще е идеално.
Всичко е съдба? Може би.
Enigma .
