Before ...

 

Днес имах избор между много цитати, които исках да приложа към този пост. На ден 58 от депресията ми гледах трите най-добри романтични филма, които съм гледала. Трилогията Before Sunset. Истински шедьоври. Просто е непростимо, че ги гледам чак сега. Толкова много мисли напираха у мен, че ми беше много трудно да ги хвана, да ги запомня, да ги напиша. И сега ми е трудно, хаотично ми е. Ще започна с нещата, които знам.

Имала съм две големи любови, общо пет значими. Била съм с точно 18 мъже и една жена. Ходила съм поне в стотина кръчми из цялата земя. Посетила съм поне 10 държави извън родината. Познавам и съм била приятелка с хора с абсолютно всякакво поприще. Но толкова сама съм се чувствала само веднъж през целия си живот.

Имала съм подобни еднонощия. Веднъж бях в Бургас, за да гледам представлението на най-добрата ми приятелка. Докато седях в ресторант, за да си изчакам автобуса, на масата ми дойде един прекрасен човек. Тази история съм я разказвала тук, няма да се повтарям. Втората обаче ми е по-прясна. Преди две години в любимия ми бар дойде една група италианци. Заговорихме се с тях, весели хора, аз бях отишла сама. Представих се на всички, хванах ги и отидохме в Ялта. Там танцувахме, говорихме навън. Излезнах единият път и ме последва един от испанците, дето най-много ме бройкаше, пък аз си бях харесала някой от приятелите му. Говорихме не помня за какво, ама беше доста интересно. И така, ни в клин, ни в ръкав, темата въобще не беше тази, му казах: "Добре, ако ми кажеш името, ще ти дам да ме целунеш". Ей, виждах как мозъчните му зъбчати колела се въртят на пълни обороти. И попита: "Колко време имам?". Явно беше направил вече план как да се консултира с останалите, ега някой помни. Е, целувахме се, беше хубаво. 

Истината е, че съм откачена. До краен предел в рамките на нормалното (това ако го разбрахте, и вие сте откачени). И когато гледах третата част и главния герой й казваше, че тя е абсолютно луда и никой не би я търпял дори шест месеца... Така се познах. Така се познах във всичко на тази героиня... Лъчезарна, откачена, весела, а всъщност мъртва отвътре. Толкова, толкова съм мъртва. Един живот се живее заради хората, зради емоциите, заради взимащите дъха моменти, казват клишетата. Ама аз се чудя трябва ли да им се вярва ако гореспоменатите фактори са дефицитно малко. 

"Не те обичам вече". И после тишината кънти като камбаните на Нотр Дам. Тая потресаваща тишина, която носи само тъга и бездни със себе си. Това пък съм го чувала два пъти от всичките си пет връзки. Всеки край е малка смърт без начало. Началото е нещо ново, вълнуващо, неопределено. А това, което следва след тия малки смърти, е липса. Липса на всичко, дори на болка. Имах човекът, който,както и във филма, би ме намерил и направил всичко възможно, за да ме разсмее и връзката да оцелее. Ама тия скандали ни бяха станали  ежедневие и нямаше никакъв смисъл и надежда. Още не мога да му кажа сбогом, въпреки че не съм го виждала от повече от два месеца. Надявам се да успея някога.

Балканска теленовела

 Ей сега излезнах на прозореца си да пуша. Така доста често ставам свидетел на инересни ситуации на моите съкварталци. Имаме един пияница, дето посред нощ започва да вика от болка и да пъшка шумно. Всеки път съм се чудела кой ги издава тия стонове, една вечер го видях. Явно и на пияниците, и на пушачите по едно и също време им се проявяват емоциите, то е било неизбежно. Та го видях най-после. Еми то беше жалка гледка. Оказа се, че е от съседния вход. И вика от болка, защото се опитва, но не може да застане на крака. Така че се прибира лазейки. Буквано. Почти всяка лятна вечер. 

Днес - студ, вятър, тъмно. Една жена, ама от ония бесните - с вързаните коси, без чанта, с 200 лева в джоба и с шепа нецепещи се басми, крачи долу пред блока. Звъни й телефона за стотен път. "Чорная пантера" отново раздира нощта. Тя вдига, както казах, бясно, и казва: "Една минута ти давам да си тука". Продължава да крачи като тигрица в клетка, която само си представя как ще паднат стените на клетките и ще избият всички досадни посетители до крак. Чака. Явно едната минута минава. Наблюдавам я как пресича паркинга и се сещам за всички пъти, в които съм била на нейното място. Не стига далеч обаче. Сяда на пейките на съседния блок. Строполява се и пали цигара. Достатъчно далеч е, че да види ще дойде ли той, но без да я види. Тогава ще прецени дали да му се покаже. Виждам й от втория етаж пламъците в очите. Пали си цигара - явно последният му шанс да дойде. Пуши я бавно, въпреки нервността си. Пределно й е ясно. Допушва я, хвърля я в кофата и си тръгва. А аз се замислям как всички жени сме си такива. Правим се на страшни и ядосани, ама всъщност просто чакаме някой да има смелостта да ни настигне. Да дойде, да ни каже нешо съвсем просто - "Извинявай, не бях прав. Хайде да се прибираме". И повече никога да не повторят грешката си. Ще прощаваме колкото и до когато трябва. Ще даваме още една минута и още една, и още една. Докато човекът не се появи. Не съм аз мерило да знам това много или малко искане е. Сложни сме за обяснение, ама всъщност по толкова много неща си приличаме...
Много хубаво го беше обяснил един писател. Мъжът ще дойде пред къщата на жената, когато иска тя да е част от живота му. Ще блъска, ще вика, умолително ще се опитва да я примами да го покани вътре, за да има причина никога да не си тръгне.Една жена пък ще е у дома си. Ще си направи един чай и горещо ще се надява той просто да й звънне и да каже "Ела". Ако го обича, толкова ще е достатъчно. Ако пък не се случи, просто ще се надява той да е щастлив. Жената чака да бъде поканена, не го изисква. Тя може да крещи по улиците колко много те обича, докато не прегракне. Ама може и да стои тихо, да обича отдалеч. Може просто да сготви любимото му ядене и да го чака вкъщи. Блеснала. Щастлива. Обичаща.

Остави го да те убие

 

"Намери това, което обичаш,

и го остави да те убие."

- Буковски

Вари го, печи го, обичам тоя мъж. И не спира да ми липсва, дори напротив. Всеки ден е изпитание на волята ми. Да не му звъня. Да не мисля за него. Да го забравям. А ми липсва. Липсва ми самоубийствено много.

Нашата любов беше опасна, токсична и за двамата. Но мамка му, беше толкова красива. Обичахме се до крайност. Толкова много се карахме, толкова се наранявахме, толкова грешахме пред другия... Ама най-големият ни враг беше въображението и съмнението. Той ми нямаше никакво доверие, защото съм го излъгала в историите си за бившите ми и не смяташе, че след тези постъпки някога въобще съм честна към него. Така ме ревнуваше от всичко, дори когато се виждах с нашите. И въпреки това, веднъж не му изневерих. Получавах всичко от него, за какво са ми други? Но той беше абсолютно убеден в изневерите ми. Аз пък като ме дразнеше, се опитвах да го нараня по най-болните места, по най-грозния възможен начин. И сега не мога да си го обясня. За първи път в живота си зашлевих някого. Просто.. Сякаш не бях аз, сякаш нарочно изкарвах най-лошото от себе си. Не ни се получаваше. Убивахме се. 

Ама бяхме заедно година и половина. През които съм преживяла най-хубавите си моменти. Най-красивите думи ми ги е казвал той. Той не беше той. Той беше една обич. Безкрайна и неспирна, насочена единствено към мен. Така никой никога няма да ме обича повече и трябва да приема това.

Първият си страхотен фест в живота преживях с него. Бяхме на разстояние двама човека от най-любимата ни група. Той  ни пробута до там, тъй като с огромния си гръб помиташе всички като танк. Скачахме, пяхме. Засвириха една от първите им и най-известни песни. Той се обърна към мен и започнахме да танцуваме докато всички наоколо ни псуваха.

Обожавам снега и щом понатрупа, ставам по-щастлива и от дете. Хората се крият по къщята, а аз го карам да излизаме и да вървим по неотъпканото. После се прибираме с кални ботуши, целите мокри, но аз сияя. И това правеше за мен, въпреки че би предпочел да си остане вкъщи. Тази година, в края на зимата, валеше дъжд. Излезе на терасата и се разкрещя: "Спри! Спри! Стига!" Аз, притеснена, тръгнах да видя какво става. Но преди това, той каза много по-тихо и ужасно тъжно: "Трябва да вали сняг. Жена ми е щастлива когато има сняг".

Бих разказала и още, но... съм на ръба на скалата и бузите ми вече са напълно мокри. Спирам този пост тук, съжалявам. Няма поука, няма завършек.