Вдъхновяваш ме да пиша. Караш ме да бъда себе си, защото откакто те познавам, ти не си бил нищо друго, освен теб самия.
Много интересно опитомяваш всичките ми проклетии. Без да ги възпираш, без да им се подиграваш, без да се плашиш от тях. Дали са се разбеснели като глутница гладни вълци, дали искат да се самоубият като унизени самураи, дали искат да литнат като недорасли пиленца от гнездото... Просто ме поглеждаш нежно и ми казваш "Глупаче...".
Не мога да повярвам колко много те е грижа за мен. Изчезна ли, удавя ли се в себе си, за миг дори, изникваш до мен, усмихваш ми се сладко, целуваш ме леко и ме прегръщаш. Убива ме каква връзка изгради с мен без дори да знам. Усещам те. Усещам те дори, когато си далеч от мен. Мисля те във всеки час на деня. В началото ми пишеше посред нощ дори и някак се оказваше, че точно тогава съм се събудила за минута-две.
Плашиш ме. Очаквах, че това ще е за кратко и от време на време. Смятах, че няма да е нищо особено и бързо ще ти омръзна, като много други. Ако трябва да съм искрена, бях сигурна, че няма да ми пишеш повече даже. И заради това се впуснах, заради това разголих рамо, заради това си позволих да те целувам.
Спасяваш ме без да подозираш. Самотата ми ме е оставяла прекалено често разхвърляна по всякакви чужди легла. Желанието за докосване ме е полагало в нечисти ръце. Не съжалявам и за грешките си, но се радвам, че намерих теб преди да изгубя себе си.
Караш ме да вярвам, че има хубаво и може да си откачен, без да мачкаш другите. Отваряш ми очите, сетивата и сърцето. Убиваш ме, докато ме съживяваш. Правиш с мен неподозирани неща. И ми харесва. Всяка секунда с теб, всеки поглед, всяка ласка... Заслужава си, ако ще да си грешка.
