Начало. Край.Понякога изгубвам връзката. Кое беше началото и кое беше края?
Има начало, знам, че има. Аз си го спомням. Спомням си онзи първи ден, когато срещнах погледа му. Да, тогава май беше началото. Началото на един нов живот, началото на един различен начин на мислене. Спомням си, тогава не забелязах, не разбрах как бавно настъпваше тази промяна, как се загнездваше това ново начало.
А края? Кажете ми, аджаба, кога дойде края и къде направих грешката, къде пропуснах запетайката. Анализирах. Това беше всичко, което правех. Анализирах го: поведението му, смеха му, вида му.. Обаче неволно започнах да се сливам с него. Сливам.. Грубо казано, но не мога да се сетя за по-добро сравнение. И някъде там, може би, изгубих нишката и пропуснах края.
Шегата е за моя сметка. Отново. Е, какво пък, май почнах да свиквам.
Сега, като че ли към някъде по средата. Заседнала между миналото и настоящето. Настоящето е сиво, безлично и болезнено. Не, не искам да вървя натам. Предпочитам миналото. То бе така пъстроцветно и красиво. Наистина, ама наистина прекрасно. Беше.
Вече не е. И никога повече няма да бъде. Да, жалко е, но какво от това? Ако стоя и оплаквам настоящето, живеейки в миналото, какъв е смисълът? Не. Ще си остана точно тук, където съм сега. По средата. При началото, много близо до края. В миналото, но все пак и в настоящето. Тук, но само телом. Духом аз съм там. Отново. За жалост.
