Стоя с наведена глава и се чудя. Не знам за какво, просто се чудя. Най-напред се чудя как една отдавна забравена рана може да пусне гной? Как един образ от филм може да прободе нож в сърцето ти толкова надълбоко, че да разлепи всичко? Кръв. Всичко е в кръв. И не, не е защото не беше добре закърпено, просто не очакваше такива атаки. Подло е.
Плача. Да. Аз. Плача. Доста време не се беше случвало. Но ето... Ето, че се случи. Защо, защо да не се случи? А защо да се случи?
....
Зная, че ти не съжаляваш. Зная, че и аз не съжалявам. Зная, че не заслужаваме да започнем отначало. Не ни е нужно. Няма и да е полезно. Но защо го желая? Защо така отчаяно те искам? Защо искам хубав край след като зная, че дори да го получа, някой от нас ще остави другия и този път раната ще се разкърви почти зараснала. И накрая Прас! До тука беше....
За жалост спомените не са нещо, за което да завържеш камък и да пуснеш в реката. Не можеш просто да им обърнеш гръб. Опитах. Повярвайте, опитах всичко. Но миналото е нещо живо, което хване ли те, няма пускане. Като смъртта, цигарите и пиенето. И едва ли е случайно, че го сравнявам с най-ужасните пороци.
Защо няма някаква отвара? Или още по-добре - някакъв маратон, който при завършване, всичко да си отишло? Ако някой знае някакво лекарство освен пистолета, да ме потърси. Или просто да драсне коментар. Ще му бъда адски благодарна.
Отчаяна .
