Always in the Game ;)

В тази игра никой не печели. Всички губим. 

Tinuviel  .

Секундарник

Стоях в стаята. Сама. В пълна къща. Дърпах от цигарата. Тъмнината ..Дима .. Празнота .. Няма нищо. Нищо и никой. Аз. Само аз.

Водката прогаря гърлото ми. Колата помага. Но не, нека да боли! И не спира, не спира....
Не мисля за нищо. Нито за него, нито за онзи, нито за някой, нито за теб. За нищо! Нищо, нищо, нищо!
Аз обичам числото нула. Не се сещам за друг. Нулата е точно като празно пространство, запълнено с нищо. За това я обичам. Защото аз съм нула. Чиста нула. Не мога да дишам, не мога да съществувам без някоя цифра. Остана ли сама, не полудявам, нито чупя маси. Аз руша само себе си. Не обичам злото, за това и мразя да причинявам болка на другите около мен. Но .. какво печеля аз? Не спира да боли. Не спира, не спира и не спира!

Кога ще се науча да живея сама? Кога ще съумея да нямам нужда от никого? Никой няма нужда от мен, защо аз да се хабя за някой? Аз съм като стенния часовник. Куха отвътре, рядко забележима, винаги неразбрана. Кой би помислил, че всяка секунда е едно свиване на онзи лесно раним мускул, снабдяващ тялото ни с кръв?

Искам да си тук. Искам някой да е тук. Няма значение кой. Някой. Някой, който да даде сили на един стенен часовник със счупено стъкло. Защото .. батериите свършват. Защото секундарника скоро ще спре да бие. И тогава какво? Няма на никого да липсва един прост стенен часовник. Той просто е отмервал времето. Но времето е надвило. Няма живот вече в този измервател на времето. Секундарника спира. А сега какво?

Тинувиел .