Не бях писала тук от известно време.. Но когато нямаш какво да кажеш говориш ли? Не и аз. За това и няма да чуете нищо повече за мен. Защото аз вече съм просто една машина, счупена отвътре. Да, ще кажете "Да, но всяко счупване може да бъде поправено." Не, приятели. Не и това. Днес (вчера, всъщност - 21.11.2010г.) е велик ден. Казват, че единственото нещо, което човек не може да види е собственото си погребение. Е, не е вярно. В момента аз лежа в земята. Заровена съм в едно градче на няколко километра от София. Там един куршум прободе сърцето ми и там останах да лежа. Под земята.
Знаете ли теорията за единствения куршум?
Можеш да се влюбваш и любиш много пъти,
но има само един куршум, на който е гравирано името ти.
И ако извадиш късмета да те прострелят с този куршум,
раната никога не заздравява.
Е, аз вярвам в това. Така е. А моя куршум попадна в най-неподходяшия човек. Точно този, които ме простреля и избяга. Сега моята бледа сянка върши това, което трябваше да правя аз. Усмихва се, говори, досажда... Само че освен това не спира да вика, да бъде раздирана от вътре. Не може и да спре да плаче. Защо казвам всичко това? Не зная. На кого го приказвам? На всеки, който ме познава. Сбогом хора! Какво повече да ви кажа? От десет минути пиша две думи и после ги трия. Това е просто защото не остана нищо за казване. Сбогом! Дано поне вашия живот има някакъв смисъл. Моят нямаше. Добре, че приключи бързо.
