Ужасно нещо е да преживяваш отново миналото. Да го виждаш и да е реално точно като настоящето. Точно както го правят по филмите. Виждаш нещо простичко или чуваш нещо, което свързваш с отминали вече ситуации и хора, отдавна забравени и дори намразвани неколкократно от самия теб и изведнъж пред очите ти заиграват спомените. Като живи. Ужасно е да се случва пак и пак, и пак, и пак. Защо трябва миналото винаги да ни напомня за себе си? Много по-лесно би било да можехме да забравим всичко и да продължим напред. Тоест, много по-добре би било за мен, за вас не знам.
Иска ми се да можех да се видя след години. Не, не бързам да пораствам, просто наистина ми е интересно. Дали ще бъда лекар? Или може би писателка? Дали ще съм си изкарала изпитите прилично или направо отлично? Ще имам ли все още хора около себе си, които да обичам и да зная, че бих могла да разчитам на всички тях до един?
Прочитайки отново всичко това, осъзнавам, че това е напълно и безкрайно материално насочено и ограничено в една собствена сфера, която не бих могла да нарека "свой собствен свят", защото всъщност светът ми е кух отвътре. Просто сфера. Прозрачна и прозаична, без цветове и слънчеви лъчи. Само прах и светлосиви сенки.
Въпросът, който всъщност първо трябваше да си задам беше "Щастлива ли ще бъда?". Щастието винаги е нещото, което искаме и нещото, към което се стремим най-много, въпреки че знаем, че щастието никога няма да е удовлетворяващо продължително, тъй като не е вечно. И всъщност не искаме ли точно това? Безсмъртие? За нас и всичко, което изпитваме, всичко, което искаме. И когато получим само моментна наслада, моментно щастие, моментно удоволствие, сме разочаровани.
- Именно неувереността ни пленява. Неяснотата придава на нещата очарование.
- Но може да ни подведе да объркаме пътя.
- Всички пътища свършват на едно място.
- А кое е то?
- Разочарованието.
~~ Оскар Уайлд, "Портретът на Дориан Грей"
Това си граничи с когнитивен дисонанс на личността. Хем знаем нещо, хем се надяваме в крайна сметка да не се окажем прави. Същото нещо е и когато поискаме съвет от някого. Щом го получим, осъзнаваме, че всъщност вече сме знаели отговора, просто не ни се е искало да бъде истина. Има още доста такива примери и това е едно неразбираемо качество на човешката психика за мен. Подсъзнанието ни крие някой неща от самите нас. Защитна реакция. Но какъв е смисълът да я има? От какво се защитаваме така яростно?
Като се замисля сега за себе си и оставя световната гледна точка, от какво трябва да се защитавам наистина? Веднага бих отговорила - от нараняване. И как бих могла да постигна това? Може би със затваряне в самата себе си, може би със скриване от света. Само че аз не съм такава. Не мога да не говоря повече от 12 часа, не мога и да съм напълно асоциална. Това ми е против природата. Тогава как? Аз се обръщам с пренебрежение към почти всекиго, крия се зад маска и така се пазя. Само че тази психологическа маска понякога обича да играе лоши номера. Изигра и мен. Защото забравих. Забравих кое бях аз и кое е маската. Станахме като Ин и Ян, само че маската е много по-голяма част от моето "Аз".
Винаги това съм смятала за окончателната смърт. Ако ме бяхте попитали преди ... пет месеца, щях да ви кажа, че най-лошото в живота не е да спреш да дишаш, а да спреш да живееш, дишайки. Какъв обрат, а?
Тинувиел .
