Това е едно писмо, което никога няма да изпратя. Писмо, което никога няма да прочетеш. Но то е за теб и само за теб.
Искам любовта ти. Отново. Но не желая да е придружена с фанфари и заря. Искам нещо простичко, но красиво. Странно, но добро. Искам светлина под миглите и пеперуди в стомаха, море в мечтите и ръцете ти, около мен. Искам просто да сме влюбени, отново. И всичко да е както преди.
Но чувствата стават спомени. А спомените не се връщат. Грешките се повтарят, а любовта омраза не става. Но ме е обвила носталгия ... Носталгия по едно щастливо време. Далечно, много далечно време. Усмихвам се като си спомня. Рядко ми се случва.
Ти ме прегърна небрежно, а аз легнах в теб. Целуна ме по главата, а после по устните... Скри глава в косите ми и прошепна нещо, което не можах да чуя. Но нямаше и значение. Думите са дим. Те нямат значение. Те не се казват искрено, изкривяват се докато накрая от тях не остане нищо...
И наистина нищо не остана. Само спомени и болка. Благодаря ти за щастието, което ми даде. Иска ми се да бе продължило по-дълго. Но всяка приказка завършва с "Заживели щастливо", така че явно дори в приказките краят не е хубав и за това го режат.
Така че ... продължавам да пия чашата си болка със самота за разредител. А ти... ти бъди щастлив. Без мен. Сигурно и аз някога ще бъда. Не знам. Искам само да знаеш. Обичах те. Преди, сега и всякога. Но всичко се промени. Ние се променихме. И нищо вече няма да е същото ...
Някога твоя,
Аз
