" Захир е нещо, което сме докоснали или видели веднъж и никога повече не
можем да забравим, изпълващо мислите ни до такава степен, че
ни довежда до лудост. Моят Захир няма нищо общо с
романтичните метафори. Той си има име и неговото име е..."
Иска ми се да ти кажа още много неща. Иска ми се да ти кажа всичко, което таях в себе си последните дни. Иска ми се да вярвах, че има смисъл да ти имам доверие отново. Искат ми се толкова много неща... Най-вече ми се иска да не беше моя Захир. Иска ми се да не желаех отчаяно да бъда с теб отново. Иска ми се да можех да те приема обратно. Мога. Да, мога. И най-вероятно ще го направя.
Отчаяно искам да ти изкрещя "БОРИ СЕ!". За мен, за приятелите си... Малко ни трябва. Много малко. Частица правилно решение и сме твои завинаги. Трябва само да направиш нещо. Нещо, с което да заслужиш приятелството ни. Защото ние сме от онези - истинските приятели. Онези, които няма да избягат когато знаят, че имаш нужда от тях, ако ще да ги гониш с точилка от къщата си. Ние сме от онези, които ще намерят, ще измислят начин да оправят кашата, която си забъркал. И никога, никога няма да те предадем. Особено така, както ни предаде ти.
А колкото до мен... Ти си ме знаеш. Аз съм като вълците. Лоялна. Вярна на сърцето си. Непокорна на мозъка си. И те обичах. Превърнах те в мой Захир и за съжаление никога няма да успея да променя това си решение. Не мога да ти бъда просто приятел - себе си обичам също. Сърцето ми спря когато видя името ти на екрана. Сърцето ми спря когато ми каза, че не си успял да ме обикнеш. Сърцето ми спря и онзи ден, когато аз си тръгнах и ти поставих ултиматумът, който те накара да бъдеш с мен. Сърцето ми си разбивал вече два пъти. Няма да ти позволя да го направиш трети път. Няма да те допусна до себе си докато не ми докажеш, че искаш място в живота ми. Повече няма да вярвам на нито дума, излязла от устата ти. Те всичките бяха лъжи. А аз те обичах горещо и истински... И сега е така.
И искам да те попитам само едно. Заслужаваше ли си?
XOXO,
Tinuviel.
