Днес ме изби на сарказъм, който граничи с.. с какво граничеше?.. Е, забравих. Абе, супер сдуханата съм, ама не искам да си го призная. За това правя странни сравнения и саркастични забележки. Както и няколко хранежа за последния час. Обичам ги тия хора (щом омразата е била един вид любов)! Мисля, че тези различни взаимно противопоставящи се чувства в мен са заради факта, че отново тази събота и неделя няма да съм си на Брезник, защото ще ходим на задушевна семейна екскурзия, която бих дала и двата си бъбрека, за да пропусна (принципно можеше и черния дроб, ама той вече е скапан от алкохола, за белите дробове да не говорим... цигарииии....).
Ох, пак се появиха ония. Като в онова клипче "Inside". На тоя човек не му съчувствам, щот знам к'во му е, а съчувствието е за онези, които за нищо на света не искат да бъдат на мястото на страдащия. Ммм да, пак тряа да ходя при психоложката. Не, не, г-жо Велхова, обожавам времето, прекарано с вас (мамка му, тя чете всичко това). *прави невинно личице*
През това време майка ми крещи над главата ми и ме упреква, че само пред компютъра седя и не уча и..бла-бла-бла. Писна ми. Няма ли да си смени най-после асортимента? Писна ми все едно и също да слушам. Не съм перфакционистка. Точка. Не ме ебе, че кашлям като магаре, никви хапчета, никви инхалации, никви компреси. Цигарите са единствения лек и туй-то. Оценките никога не са били важни за мен. Знанията не могат да бъдат оценени по скала, много по-важно е това дали можеш да ги приложиш в реалния живот. Майка ми очевидно не разбира. Аз не съм ученически бележник. Аз съм
Ч О В Е К. Който знае всичко, което му трябва, и което ще му потрябва за напред. Аз съм човек, който мрази крясъците, а това е всичко, което помни от детството си. Защото всеки хубав Божи ден (а те си бяха рядкост) беше развалян от същите тези крясъци. Страхотно детство, а? Само аз си знам колко прекрасно беше всъщност...
Чакам да ми мине. Всичко. Всичко да отмине. Защото не мога да го спра, а не мога и да слезна.
Тинувиел .
