Последните мисли на един самоубиец: „Вече няма смисъл да живея. И за какво? Само се мъча. Животът е труден и не мисля, че ще се справя. Пък и защо да се справям, след като и без това все някога ще умра? Идва края на света, всички го виждаме, само че предпочетаме да не го признаваме прад самите себе си. Защо тогава да не ускоря процеса? Защо просто не сложа край?”
Не, не, не. Не си мислете, че мисля за самоубийство. Това никога не би могло да се случи. Защо ли? Да, мисля, че имам предостатъчно причини да сложа край на живота си, но защо да го правя? Имам в пред вид... Какъв е смисъла? На кого ще помогна така? Само и единствено на себе си. Това не е ли малко егоистично?
Добре. Да си представим, че решавам да умра. При това бързо. Пред коли не ми се скача, не ща и пистолети. Взимам шепа хапчета плюс една бутилка водка. Ммм.. чудесно. Усещам вкуса на алкохола да пари блаженно езика ми. Гледам празно в една точка. Не плача, вече съм взела решението си. Сама съм в леко притъмнена стая и не мисля за нищо. Не желая да си спомням нищо от проклетия си живот. Не искам да се сещам колко пъти съм била наскърбявана, отхвърлена, с разбито сърце, сама, изправена пред ужасни трудности... Искам просто да се насладя на момента. Усещам я. Тя е тук. „Жената с косата”. Смъртта. Засмивам се истерично. Моя смях. Бях забравила как звучи. Някак нереално, някак далечно... Като излязъл от някакъв филм, от някаква мечта. Смея се, но не помръдвам устни. Лежа на леглото, гледайки тавана. Това е последното, което ще видя. Тогава всичко сякаш избухва, става черно. Тъмнината е навсякъде и е студено. Аз все така гледам в тавана, но не го виждам. Очите ми са празни. Една малка сълза се стича по бузата ми. Единственото движение, проявено от тялото ми. Аз едва помръдвам устни, казвайки тихо: „Най-после.” . И тогава всичко свършва...
След един час майка ми се прибира вкъщи. Вика весело името ми. Донесла ми е изненада. Всъщност не е изненада, просто книгата ми е пристигнала. Влиза в стаята ми, правейки се на сърдита, понеже се правя, че не я чувам. Намира ме там и започва изречение, но щом поглежда празните ми очи, изпищява и протяга ръка, за да види дали още имам пулс. Писъкът й пронизва тишината. Писък по-студен от лед. Би накарал всяко сърце да прескочи един-два удара. Писъкът на жена, изгубила детето си. Съседите на пейката пред блока се сепват. Отнема им две минути да по умуват какво ли е станало, след това продължават безгрижно разговора за скучното си ежедневие. Майка ми слага глава на студеното ми тяло. Плаче безутешно. Сълзите й мокрят блузата ми. Никой не би могъл да ги спре.
Сестра ми пристига. С майка ми са били заедно, но кака е видяла, че мама е уморена и просто е решила да отиде сама до магазина. Влиза в стаята ми, чула плача на майка ми. Поглежда ни. Стоварва се до мама, която е застанала на колене. Жената обвива ръце около врата й, търсейки утеха. Очите на сестра ми са впити в неподвижното ми тяло. Просто не може да повярва. Не иска всичко това да е истина. След 10 секундния шок, една сълза капва от бузата й. След нея още една и още една... Майка ми пита гърлено, заровила ръце в косите й:
- Защо? ...
И повече нито една от тях не проговаря. След час откарват тялото ми. Мама не отронва и дума, а кака се обажда по телефона на баща ми, на другата ми сестра, казва им новината на пресекулки между хлипанията. Минава се време и телефона ми звъни. Той е. Човекът, когото обичам. Човекът заради когото направих това. Къде беше преди три часа преди да изпия хапчетата? Изостави ме. Ето защо го направих. След него... не бях щастлива. Нямаше и да бъда. Защо тогава да го правя? Сестра ми с трепереща ръка поглежда екрана на мобилния ми. Сеща се как само преди месец моята ръка трепереше така. Тя ме бе запитала „Трепериш ли?”, а аз бях оставила въпроса да виси във въздуха. Как да й обясня? Как да й опиша чувството, което ме бе завладяло? Нелепа катастрофа бе погубила живота на един от най-близките ми приятели. Сама не знаех защо треперех. Просто бях потресена. Спомняйки си всичко това, сълзите отново бликват. Тя приема обаждането без да осъзнава какво прави. Бе забравила, че по телефона се говори. Точно в момента в главата й имаше само една мисъл. Мен вече ме нямаше.
- Ало? – притеснено пита той, чувайки как кака се бори с буцата в гърлото й, за да диша.
- Няма я... Т-тя.. тя... – притеснението му нараства, но решава да изчака търпеливо без да прекъсва непознатата. – самоубила се е. Днес.
Тон заето. Той затваря. Погледът му е втренчен право напред. Стои в стаята си. Беше ми се обадил, защото бе осъзнал грешката си. Без да знае, че вече беше твърде късно... Сяда тежко на леглото без да осъзнава какво прави и просто гледа напред. Потресен. Празен. Нищожен. Знаеше защо съм го направила. Много добре знаеше, че той е виновен. Заравя лице в ръцете си, свил се на топка и започва да плаче. Любовта на живота му. Беше я загубил и нямаше как да си я върне. Не можеше да ме последва. Не че някога ме е достигал...
На следващия ден е погребението ми. В ритуалната зала. От всякъде се чуват хлипания, звукът от духане на нос. Ковчегът ми е oтворен, някой е затворил очите ми. Майка ми не спира да плаче. Стои до моята кибритена кутийка, в която ще прекарам вечността и говори несвързано. Никой не би могъл да я разбере. Баща ми е застанал до нея, поставил утешително ръка на гърба й, описвайки лениво кръгове, пробягващи по тялото й. Тя просто се е отдала на болката. На страданието. Най-близките ми хора са тук. Всичките ми приятели. Дори някой врагове. Няма нито един човек, който да се сдържи и да не заплаче. Но защо? Аз не бях кой знае какво. Не бях добър човек. Бях грешница. Не бях обичана кой знае колко. Или може би просто не го забелязвах?
Веднъж майка ми ми беше казала:
- Ако някой ден просто изчезнеш... Ако някой те държи под ключ например или дори по-лошо... Аз ще умра. Просто ще умра.
Тогава не й повярвах. Тя имаше още две деца. Щеше да го преживее. Така мислех. Но сега... Гледайки я така... Не бях толкова сигурна.
Най-добрата ми приятелка пък... Моето слънце, моето злато... Единствения човек, който винаги е бил с мен... Обичах я ужасно много. След време тя се затвори в себе си. Не минаваше и минута, през която да не мисли за мен. Когато попаднеше в трудност тя се питаше „Какво ли щеше да ми каже тя? Какъв щеше да е съветът й?” Тя никога не ме забрави. Моето съкровище...
Ами той? За него нямаше спасение. Всеки ден той проклинаше себе си за смъртта ми. Спомняше си всичко, което сме изживели заедно, колкото и малко да е било то. Никога не обикна друга така както обичаше мен. Никога не се почувства щастлив отново. Не превъзмогна смъртта ми. Просто ме затвори в едно ъгълче на главата си, запазвайки ме жива, в безопасност. Не мога да преброя колко пъти е мислел за самоубийство. Не мисля, че изобщо математиката познава толкова много числа. Само че го дострашаваше всеки път и така и не изпълни това си желание. Създаде семейство, дом, деца, но... мен не забрави никога.
Самоубийците не мислят за другите. Те не виждат никого около тях. Не мислят какво ще оставят след себе си. Просто искат всичко да свърши. Искат по-бързо да дойде края. Предават се без дори да са се опитали да се борят. Животът е една борба. Никоя битка не е лесна, нали? Но ако имаш малко късмет.. Ако не се предаваш, може и да излезеш като победител.
Аз не съм самоубиец и никога няма да бъда. Защо ли? Причината е проста. Аз не притежавам живота си. Съществуването ми е само и единствено в ръцете на съдбата. Не мога да отнема нещо, което всъщност не е мое. Така ме е възпитавала мама. Продължавам живота си, каквото и да става. Аз съм борец. Никога няма да се предам. И единственото, което ще ме държи е чувството на щастие, което напоследък ме спохожда изключително рядко. Както и надеждата, че за моята душа ще има спасение, че някой някога... ще си спомни, че и аз съществувах на този свят, и аз съм била част от живота му,че съм го накарала да погледне живота от друга страна, че съм го разсмяла поне веднъж, макар и по средата на сивия кръстопът, по средата на играта, наречена живот.
