Ей сега излезнах на прозореца си да пуша. Така доста често ставам свидетел на инересни ситуации на моите съкварталци. Имаме един пияница, дето посред нощ започва да вика от болка и да пъшка шумно. Всеки път съм се чудела кой ги издава тия стонове, една вечер го видях. Явно и на пияниците, и на пушачите по едно и също време им се проявяват емоциите, то е било неизбежно. Та го видях най-после. Еми то беше жалка гледка. Оказа се, че е от съседния вход. И вика от болка, защото се опитва, но не може да застане на крака. Така че се прибира лазейки. Буквано. Почти всяка лятна вечер.
Днес - студ, вятър, тъмно. Една жена, ама от ония бесните - с вързаните коси, без чанта, с 200 лева в джоба и с шепа нецепещи се басми, крачи долу пред блока. Звъни й телефона за стотен път. "Чорная пантера" отново раздира нощта. Тя вдига, както казах, бясно, и казва: "Една минута ти давам да си тука". Продължава да крачи като тигрица в клетка, която само си представя как ще паднат стените на клетките и ще избият всички досадни посетители до крак. Чака. Явно едната минута минава. Наблюдавам я как пресича паркинга и се сещам за всички пъти, в които съм била на нейното място. Не стига далеч обаче. Сяда на пейките на съседния блок. Строполява се и пали цигара. Достатъчно далеч е, че да види ще дойде ли той, но без да я види. Тогава ще прецени дали да му се покаже. Виждам й от втория етаж пламъците в очите. Пали си цигара - явно последният му шанс да дойде. Пуши я бавно, въпреки нервността си. Пределно й е ясно. Допушва я, хвърля я в кофата и си тръгва. А аз се замислям как всички жени сме си такива. Правим се на страшни и ядосани, ама всъщност просто чакаме някой да има смелостта да ни настигне. Да дойде, да ни каже нешо съвсем просто - "Извинявай, не бях прав. Хайде да се прибираме". И повече никога да не повторят грешката си. Ще прощаваме колкото и до когато трябва. Ще даваме още една минута и още една, и още една. Докато човекът не се появи. Не съм аз мерило да знам това много или малко искане е. Сложни сме за обяснение, ама всъщност по толкова много неща си приличаме...
Много хубаво го беше обяснил един писател. Мъжът ще дойде пред къщата на жената, когато иска тя да е част от живота му. Ще блъска, ще вика, умолително ще се опитва да я примами да го покани вътре, за да има причина никога да не си тръгне.Една жена пък ще е у дома си. Ще си направи един чай и горещо ще се надява той просто да й звънне и да каже "Ела". Ако го обича, толкова ще е достатъчно. Ако пък не се случи, просто ще се надява той да е щастлив. Жената чака да бъде поканена, не го изисква. Тя може да крещи по улиците колко много те обича, докато не прегракне. Ама може и да стои тихо, да обича отдалеч. Може просто да сготви любимото му ядене и да го чака вкъщи. Блеснала. Щастлива. Обичаща.
