Вари го, печи го, обичам тоя мъж. И не спира да ми липсва, дори напротив. Всеки ден е изпитание на волята ми. Да не му звъня. Да не мисля за него. Да го забравям. А ми липсва. Липсва ми самоубийствено много.
Нашата любов беше опасна, токсична и за двамата. Но мамка му, беше толкова красива. Обичахме се до крайност. Толкова много се карахме, толкова се наранявахме, толкова грешахме пред другия... Ама най-големият ни враг беше въображението и съмнението. Той ми нямаше никакво доверие, защото съм го излъгала в историите си за бившите ми и не смяташе, че след тези постъпки някога въобще съм честна към него. Така ме ревнуваше от всичко, дори когато се виждах с нашите. И въпреки това, веднъж не му изневерих. Получавах всичко от него, за какво са ми други? Но той беше абсолютно убеден в изневерите ми. Аз пък като ме дразнеше, се опитвах да го нараня по най-болните места, по най-грозния възможен начин. И сега не мога да си го обясня. За първи път в живота си зашлевих някого. Просто.. Сякаш не бях аз, сякаш нарочно изкарвах най-лошото от себе си. Не ни се получаваше. Убивахме се.
Ама бяхме заедно година и половина. През които съм преживяла най-хубавите си моменти. Най-красивите думи ми ги е казвал той. Той не беше той. Той беше една обич. Безкрайна и неспирна, насочена единствено към мен. Така никой никога няма да ме обича повече и трябва да приема това.
Първият си страхотен фест в живота преживях с него. Бяхме на разстояние двама човека от най-любимата ни група. Той ни пробута до там, тъй като с огромния си гръб помиташе всички като танк. Скачахме, пяхме. Засвириха една от първите им и най-известни песни. Той се обърна към мен и започнахме да танцуваме докато всички наоколо ни псуваха.
Обожавам снега и щом понатрупа, ставам по-щастлива и от дете. Хората се крият по къщята, а аз го карам да излизаме и да вървим по неотъпканото. После се прибираме с кални ботуши, целите мокри, но аз сияя. И това правеше за мен, въпреки че би предпочел да си остане вкъщи. Тази година, в края на зимата, валеше дъжд. Излезе на терасата и се разкрещя: "Спри! Спри! Стига!" Аз, притеснена, тръгнах да видя какво става. Но преди това, той каза много по-тихо и ужасно тъжно: "Трябва да вали сняг. Жена ми е щастлива когато има сняг".
Бих разказала и още, но... съм на ръба на скалата и бузите ми вече са напълно мокри. Спирам този пост тук, съжалявам. Няма поука, няма завършек.
