Проклето сърце..

"Не краката ми, а сърцето ми е уморено. Едно 

шестнадесетгодишно сърце не би трябвало да се чувства така." 

- Маркъс Зюсак

Има една истина за любовта, която сякаш никой не може да разбере. Когато обичаш истински, няма друго. Сякаш на този свят сте само ти и той или тя. Никой друг. И чувството е сякаш си в рая. 

Започнах да пиша отново. Да. Все пак никое изкуство не се е родило от щастие. Болката е най-вдъхновяващото нещо на този свят. А най-красивата болка е когато обичаш някого до толкова, че чак боли. И всичко друго е безсмислено. Ненужно. Крайно неистинско. А аз го обичам така. Обичам го какъвто е, където и да е. Обичам го когато е до мен. Обичам го когато е далече. А той е винаги далече. И това боли, малко или много. Сякаш той дава някакъв смисъл на живота ми. И ме ужасява мисълта, че трябва да го напусна. Трябва да го напусна, защото е глупак. Защото за да не разбие своето сърце, разби моето. Сякаш така е по-правилно. Сякаш така е по-добре. За него да. А за мен какво остана? Болката. Нищото. Очакването на края.

А се изморих от чакане. Чакам цял живот. Чаках той да дойде и той го направи, а сега ще трябва да си отида от него. Въпреки че го обичам повече от всичко, въпреки че няма нищо по-важно за мен на този свят от него, въпреки че ме прави щастлива. Това няма значение.

Може би нищо няма значение...

Тинувиел.