Събуждам се всяка сутрин и с надежда поглеждам телефона. Нямам пропуснати повиквания... Понякога ставам вечер, понеже ми се е сторило, че звъни. Не, не мога да живея така. Не, не съм свикнала да чакам, а никой да не идва. Боли ме. А не ми излизаш от главата...
Как тогава да те изкарам от там? Алкохола... Savoy-a.. Да, това действа. Поне до някъде. Не мисля за теб. За сега. Но какво ще стане когато изтрезнея? Пак всичко ще ме блъсне в лицето, ще ме повали на земята... Само че се опасявам, че повече няма да успея да се изправя.
Ще си остана там.
Искам те... Тук, при мен.. Всичко води ме към теб... А ти си така далечен, така студен..
Не искам да те губя...
А имала ли съм те някога?
Какво да направя когато те видя отново? Ще ми кажеш ли? Моля те, не разбирам, не зная! ... Мога ли да целуна? Или поне да те прегърна? Ще ми позволиш ли? Или ще се престорим, че нищо не се е случило? Как ще постъпим? Какво искаш? Кажи ми! Кажи ми, за да знам дали да продължавам да пия, да се наливам или да почакам ти да донесеш моето опиянение?
Кажи ми, заедно ли сме още? Или може би не чак толкова? Не, не питам просто ей така. Наистина не знам. Винаги всичко е опирало до твоето решение. И сега е така. Ти знаеш по-добре от мен какво искам аз. Ами ти?
Добре, ще чакам. Отново. Ще седна тук, ще се разсейвам с патрончетата и ще гледам в една точка. Ще чакам. Само че побързай, защото не съм много сигурна какво ще намериш като (ако изобщо) дойдеш да ме потърсиш...
