Времето е малко. Само десет минути навън. В нощта. В мрака. Най-страхотните десет минути през целия ми живот. Постоянно си ги припомням. Сещам се за сладкия ти вкус, сещам се за аромата на кожата ти. И всеки път сякаш е по-нереален от предишния. Честно казано, често се чудя .. Дали не беше просто поредния сън? Дали не съм си въобразила? И тогава си спомням за гласа ти, за ръцете ти, за топлината ти. Не. Всичко е било реално. Колкото и да не ми се вярва.
Десет минути. И цяла нощ самотно безсъние. Въртейки се в леглото, оплитайки чаршавите, усещайки отново езика ти, преплетен с моя, спомняйки си настойчивите ти устни... Исках още. И още, и още, и още. Ненаситна? О, да.
Десет минути. За толкова време ти успя да ми дадеш крила. От ада се преместих в рая. Чувствах се добре. Щастлива. Говорихме малко, но достатъчно. Достатъчно, за да разбера, че точно там трябваше да бъда. От всички места по света, аз трябваше да съм точно там. Точно заради това, което изживях. Точно заради това, което ми каза. Точно заради това, което премислям отново и отново. Точно заради теб. Точно заради това, което си. Точно защото беше там, заради мен... с мен. Точно за тези десет минути.
