"Няма попътен вятър за онзи, който не знае накъде да тръгне."
Трудно е да търсиш път когато вече си изгубил всичко. И посока, и време, и място.. Докато не ти остане нищо. Нито дори останките от онова туптящо сърце, стояло дълго в гърдите ти, нито любовта, която е пълнела очите ти... А те сега са пълни само със сълзи. Спомени прогарят ума ти, въздишки изпълват душата ти. Свиваш се в един ъгъл и просто не спираш. Все някой ще победи. Или смъртта, или онази вечна самота, която изпитва човекът, който остава сам завинаги.
Вкусвам бавно горчивата реалност. Наливаш ми я бавно ти. Първоначално забързано, припряно докато не се напълни чашата. След това поднасяш я към устните ми плавно, позволяваш ми да опитам аз вкуса. Поглъшам я на едри глътки с последна надеждица останала - да се удавя в нея, да умра и да се свършва. Знаеш това, нали? Как да залича тез сълзи на скрита болка? Как мога да се правя на силна когато слабата е надделяла? Казват "Ще те боли седмица, месец.. После всичко ще отмине, ще намериш друг.. Стига се прави." А колко слепи всъщност са те.. А как не познават дори частица от мен.. Аз не страдам никога за никой. Освен ако не е нещо истинско и силно. Като нож в гърдите. Нож с меко острие.. Оставя белези, а дори и не усещаш как.
Седмица? Месец?! Ела пак тогава. Върни се и попитай как съм. Аз ще ти отвърна, че съм добре. Ще те уверя, че всичко е наред при мен. Но истина ли е това? Най-голямата лъжа. Ела пак тогава. Да си поговорим. Само че знай - ще разговаряш с труп. Носи единайсет бели рози и една червена. Сложи я в средата. Точно тъй, малко по в ляво. Там, където сред белотата имаше едно сърце. Там, където сега има само кръв и болка.
Тишина. Не, не е мълчание това.. А колко липсва ми това мълчание сега. Колко пъти стоял си ей така - без да кажеш нищо в нощта? Помниш ли? Аз да. Помня как разбирах всяка дума, неизречена макар. Знаех аз какво тежи ти, радва те, вълнува те.. А когато не доумявах, просто питах тихо: "За какво си мислиш?".
...
Ох, обърках пътя отново. Не, не натам исках аз да тръгна! Не, не назад към миналото. Тогаз? Напред! Напред! Не! Ще се изгубя. Няма я ръката, показваща ми вярната посока. Няма ги очите, които ме изпълваха с любов и надежди, оказали се после празни. Клатя се напред.. назад.. Накъде? Към теб ме все влече. Но как? Как когато ти тъй реши - отиде си, нали? ..
Да. Точно така. Назад. Назад във времето. Назад когато бях щастлива. Назад когато бях с теб.
Няма да ти кажа "Съжалявам". Няма за какво. Освен, че нищо не скрих от теб. Освен, че казах ти всичко.
Няма да ти кажа "Прости ми." Недей. Аз не съм сгрешила. Прав си може би и ти. Прошка май не трябва ни нали? Тогава какво ни трябва, ми кажи?
Други две думи ще изрека.Други две думи, в които ще скрия своето сърце. Дали ще го познаеш ти? Твое си е, винаги помни.
Две думи, изпълнени с тъга. Две думи, крити в продължение на дни. "Обичам те."
Само теб. Това е! Разбери.
Тинувиел .
