Три думи. Не ме оставяй.
И всяка е лъжа. Всяка една е така примамлива и изкушаваща. Но вече е късно. Вече не мога да те убедя като че ли. Аз съм като удавникът, скочил от моста. Таях надежди, исках шанс. Получих го и се справих по-добре от колкото смятах, че мога. Не ти показах нищо. Нито капчица от тъгата, нито дума не казах за болката. И няма да го направя. Не, няма да стане. Някой неща трябва да си останат неказани, докато други остават неизживяни. Пък и няма смисъл, няма надежда. Нищо не остана. Само избледняващо болезнения спомен.
Ти ме забрави. Добре. Аз пък няма да ти напомням. Когато няма никого около мен, аз ще звънна, за да поискам помощ. Ти едва ли ще се отзовеш, но аз пък ще опитам. Макар че този опит ще да е като да си ударя главата в стена с пълна сила. Но... аз си падам мазохист по природа. И ще го направя. И пак ще се разочаровам. Често ми се случва.
Три думи.
Не ме оставяй.
Всяка искам да изрека. Да кажа веднъж поне истината, да бъда поне веднъж истинска и напълно честна. Но уви, не мога, защото не трябва.
Три думи.
Не ме оставяй.
Единствените, които не искаш да чуеш от моята уста, макар да ги крещя..
Тинувиел .
