Бъдеще

Все пак не спирам да сравнявам прединото със сегашното време. Зная, грешно е. Зная, искам да забравя всичко онова, но.. това, което беше преди, сега ми изглежда така наивно - като спомен, гледан през криво огледало. 

Дали съм по-щастлива? Дали съм по-нещастна? Не зная, не мога да кажа. Само че този път съм сигурна. Сигурна в едно по-хубаво бъдеще, изпълнено с лоши моменти, засенчвани от добрите. 

Тинувиел   .

Не знам

Колкото повече се питам как да разбирам всичко това, какво да правя, какво да мисля, какво да чувствам, толкова повече в главата ми блeщукат двете думички: Не знам.

Че коя съм аз?
От къде да знам?
Няма да се тормозя да търся отговори на шибаните въпроси.

"- Колкото повече се старая, толкова повече всичко рухва около мен.

- Тогава остави го да си рухне."

~  "Повелителят на конете"

Точно това смятам да направя. 

Какво ще стане нататък?

Не знам и не ме интересува. Каквото стане - стане, каквото не стане - не стане.

Просто се пускам по течението. Повече няма да гледам през малката дупка към бъдещето.

Тинувиел   .

Отново

А никога не го бе правил за мен.. 
Излъгана. Отново.

Тинувиел   .

Минало

Парченца минало пак се лепят по моето днес. Не, няма да направя това пъзел. Не, няма да сглобя миналото, слепяйки ръбчетата и заглаждайки неравностите. Няма да превърна всичко това в мое настояще.
Защо все нещо ми напомня за преди? Нищо случайно няма, казват. Знам, убедена съм в това. Как тогава да разбирам опитите за пробиване на миналото ми? Ще направя всичко, само да не излезе от шкафа. Да, всичко, което се е случило ме е направило такава каквато съм. Ами ако не искам да съм това, което съм? Ами ако искам да съм друга? Искам да изтрия всичко. Абсолютно всичко. Сигурно ви е трудно да го разберете. Затова и се опитвате да ме убедите, че миналото е нещо ценно. За мен не е. То представлява всичко, което не искам да преживея отново, и всичко, което не искам да си спомням. Никога.
Само да можех да забравя...

Да имах крила, щях да отлетя там, където миналото не може да ме стигне. Да имах свобода, щях да избягам далече. Да имах надежди, щях да се моля никога повече да не преживявам подобни неща. Искайки всичко това, за стотен път си повтарям, че това е само началото и ще става по-зле. 

Защо ли тази мисъл не ме успокоява?

Тинувиел   .

Едно момиченце

А някога имаше едно момиченце. Смяташе, че "всяко момиче може да бъде принцеса" и вярваше глупашки в това. Стоеше в привидно светла мъгла, не виждаше света. Виждаше само доброто около нея, а злото забравяше моментално. Нямаше тревоги, но имаше болка. Светът й бе изграден само от усмивки, обшити от фалшиво щастие и вина. Чувстваше се виновна за всичко, което се случваше около нея. А не беше тя. Не беше тя..

Изведнъж придойде вятър и разгони мъглата. Тя не разбра как стана. Промяната настъпи така плавно, че не забеляза. Издигна се? Пропадна? По малко и от двете. Всеки живот има възходи и падения. И все пак дойде един ден, в който тя се запита "Какво правя аз? Какво съм аз?"
Момичето тръсна глава, проясни съзнанието си и се огледа. Видя мизерията. Видя липсата на себеуважение. Видя страха от отблъскване. Видя фалша. Видя колко празен е света. Видя мъката и болката около себе си.
И заплака.
Какво друго можеше да направи? Зарови лице в шепички и просто заплака. Сама. Никой не я видя. Нито пък се заинтересува. А сякаш винаги е било така. Просто проклетата мъгла.
Направи океан от сълзи и изведнъж се окопити. Замисли се какво ще постигне с плач. Това ли решаваше всичко? Не. Съвсем не. Откри един гласец в главата си. После станаха много.
- Недей да страдаш, не си заслужава.
- Затвори се за света, така е най-добре.
- Светът е твой! Ти не си принцеса. Ти си кралица.

Момиченцето се спря на тази мисъл. Не беше ли нейния свят наистина неин и не беше ли тя кралицата?
Изправи се. Избърса сълзите. Скри тъгата дълбоко в сърцето си, очерняйки същината му. Откри лицето, вдигна глава и гордо тръгна напред. Тя беше кралицата. И никой не можеше да й каже друго.

Може би това е част от душевното израстване на всеки човек. Сигурно с всеки от вас е било така и тя знаеше това. Само че за нея беше нещо специално. За нея това беше Денят, в който всичко хубаво на този свят бавно започна да губи смисъл, изчезвайки с мъглата.

А някога тя беше едно момиченце..

..   Tinuviel   ..

Майната ви

Да си мислиш, че познаваш някой.. Колкото и време да прекараш с него никога, абсолютно никога няма да го опознаеш до край. Няма значение колко сте си близки, колко сте еднакви и така нататък. Ние никого не познаваме. Ние не познаваме дори себе си. 

А да разбереш, че хората, които си смятал за най-ценни и всичко си давал за тях са просто долни разгонени путчици е разочароващо. 

Всички пътища водят до разочарованието, казват. Смятах, че тези два не са за натам. Грешка.
А така главоломно да ми паднете в очите..

..   Tinuviel   ..

Ето ви пак тъпата дебилщина на човечеството. Отново забелязвам как всеки (включително и аз) обикновено възприема света по свой си начин, през своя поглед. Казвайки нещо, разказвача придава смисъл, който никой друг не може да разбере. И въпреки това, всяка история слушателя сравнява със своя живот и своята гледна точка. Почти винаги греши.

Тинувиел   .

Далеч

" I am selfish, impatient and little insecure. I make mistakes, I am out of control and at times hard to handle. But if you can't handle me at my worst, then you sure as hell don't deserve me at my best."

- - Merilyn Monroe

Виждаш всичките ми недостатъци. Никога не се опитвам да ги прикрия. Аз съм непохватна, на моменти обичам да драматизирам, не обичам да изпъквам, не мога да танцувам, но пък се кълчотя без да ми пука, имам нужда от помощ, но мразя да го признавам. Нестабилна съм, странна, имаща хиляди маски, които ти все пак успя да разбиеш. Знаеш всичките ми недостатъци. И ме приемаш така. 

Имам хиляди правила. Само че ти си изключение от всяко едно.

С всяко твое движение по тялото ми ти махаш част от щита на сърцето ми. Топлите ти ръце бродят по мен, а аз изгарям, но не мога да спра. Виждам - не можеш и ти. Задъхваме се. Само от една целувка. Ами ако последва още? 

Не се крием. Че защо? В стаята има други хора, гледат ни, обсъждат ни, но някак си изобщо не чувам техните гласове. Съсредоточена съм върху теб. Върху чувството, върху страстта, с която ме палиш. Притисни ме към теб. Направи го трудно. Трудно да спрем. Опасно да продължим. Ти най-добре знаеш как.

Може би стана твърде бързо? Трябваше да протакаме? Хм.. Времето няма значение. Нищо няма значение. Само ти и аз. Сами на този свят.Ей ти го и Раят..!

Изведнъж настъпи неловко мълчание. Пука ли ми? Не. Онзи си тръгна, не можа да понесе всичко това. Лошо. Пука ли ми? По дяволите, не. Щастлива съм. Не искам никой да помрачава това. Не съм му обещавала нищо, не съм му длъжна. Искам друг. Искам друг, който ще ми даде всичко, което не съм получавала до сега. А ти го правиш. И то по какъв начин..

Сякаш съм дрогирана. Не зная къде съм, зная само какво правя. Отказвам. Със замъглено съзнание. С много малко останал здрав разум в главата.

До къде ще стигнем? Къде ще ме отведеш? Далече, много далече. Далеч от света, далеч от спомените, далеч от болката.

В твоите прегръдки.

Тинувиел   .

Стъкло

Стъклото се чупи. Не може да бъде поправено. Пропуква се бавно, цепнатина плъзва по повърхността и цялостта се нарушава.
Стъклото се чупи. Чупи се в мен. Нежно разрязва кожата ми, а от там бликва кръв. Съвсем плавно и методично. Чувствам как затопля замръзналите ми мускули, как сякаш с всеки разрез отбелязва колко малко живот ми остава.
Стъклото се чупи. И с него умира светлината. Погива от самота. Угасва, разлива маслото и край.
Стъклото се счупи. Фенерът падна. И всичко свърши. Не зная на къде да вървя. На ляво? На дясно? Пътеката е отъпкана, но пък нощта е тъмна. Мрака ме обгърна плътно, каза ми, че всичко ще бъде наред и ще ме пази. Така ли е всъщност?

Лягам на поляната с онези, тъжните цветя. А може би това е само трева? Не. Цветята не са там. Те са някъде скрити дълбоко в мен. Красиви червени лалета. Прости, обикновени, но пък красиви, неповторими. Сега за тях е мрак и не искат да растат. Студено им е. И скоро ще умрат.
А слънцето? Дали ще дойде то?

Не. Стъклото се счупи. Границата изчезна. Границата между живота и смъртта.

На къде да продължа сега?

Тинувиел   .