Еуфория

Наричат го еуфория. Чувството, което получаваш когато докоснеш мечтите си. Чувството, което те обладава щом чуеш някоя хубава новина. Чувството когато светът започва да свети, дланите ти се потят, а очите ти са пълни с щастие.

Иначе казано, еуфория е чувството, което не съм изпитвала от много време. Щастлива съм. Сама съм и съм щастлива. И това не ми се беше случвало от много време, но пък продължи доста дълго. И сега продължава, но днес.. Днес сърцето ми се сви. Не особено поетично, не особено вдъхновено просто искам да ви разкажа една гледка, която видях докато се возех във 204 днес.

Спирката беше Окръжна болница, автобусът беше адски пълен, но слава Богу се бях качила отдавна. Превозното средство се застоя малко на спирката, чакаше няколко тичащи да се качат. Изведнъж се появиха момче и момиче, момичето тръгна да се качва, но момчето я дръпна леко, целуна я и чак след това й позволи да се качи. Казваха си нещо, което не можах да чуя, защото бях със слушалки, но... Очите му. Очите му бяха пълни с любов. Чиста, неопетнена, искрена, истинска любов. И гледаха само нея. Той дори не забеляза, че го гледам изключително втренчено. В момента той казваше "до утре" на момичето, което обичаше и в света сякаш нямаше нищо друго. Нямаше войни, нямаше дъждове, нямаше крадци и убийци... В момента за него съществуваше само и единствено тя.

Закопчаваше якето си когато вратите се затвориха. Той дигна поглед отново към нея и й прати въздушна целувка. Когато тя се обърна с лице към мен след няколко спирки, в очите й имаше страст, имаше щастие... Имаше еуфория. Неописуема еуфория. 

Като цяло тази картина изобщо не беше сърцераздирателна, но погледът му.... Погледът му съдра цялото ми сърце. Осъзнах, че никой, никога, абсолютно никога, не ме беше гледал така. Никой не ме беше обичал толкова. И въпроса, който изникна веднага в главата ми беше: "Кога някой мен ще гледа така?"

Mortuus.

Нещо, което се разбира по-късно

"Това е като разликата между водата и уискито. Вода... Вода можеш да пиеш

навсякъде и по всяко време, когато си жаден и когато не си жаден, 

когато имаш пари и дори когато нямаш пари. 

Уиски, обаче... Той беше уиски. Той е от онези хубави, отлежали уискита,

 от които винаги искаш още и още, но... никога не е достатъчно.

***

Спомням си как го видях. Там, на бара, сред цигарения дим и евтин 

алкохол, стоеше той и изостряше жаждата ми. Поръчах си

 нещо и тогава...

Тогава той ме хвана за ръката и ме повлече в своя свят."

- Етюд на Ивана-Калина

Има любови, които не омръзват никога. Не ти писва да го гониш, не ти се ще да спреш самата ти да бягаш от него и спомените си с него. Няма как да се отделите един от друг, защото той е част от теб и ти си част от него. Вие сте едно цяло, вие сте един свят, един космос, пълен с хиляди, хиляди цветове. Той е истинската ти любов и ти - неговата единствена. Предопределено е било да се срещнете още от преди Земята да замечтае да получи живот. Колкото и мъже и жени да минат през леглата ви, те само ще намачкат чаршафите. Той, той е човекът, който ще остане завинаги, искаш или не.

Той е този, който сутрин ще се събуждаш в леглото и (искаш или не) до теб ще се оказва неговото лице, неговите очи, неговите ръце или неговия глас. Ще го откриваш в другите. Ще минеш през десетки животи, но няма да го оставиш, няма да се откажеш докато той не стане готов. Да те обича, да се закълне пред Господа, че ще остане само твой, да отгледа децата ви рамо до рамо с теб. Той е. Знам, че е той. Той е онова странно чувство, което получаваш когато се смееш и от очите ти капят сълзи.  От щастие, не от мъка. Той е твоят Ин, ти си неговото Ян. Живот без него няма. Не и смислен. Щастие... щастието е лесно. Създаваш илюзията, казваш си, че  се обичаш по три пъти на ден, обръщаш внимание само на хора, които те карат да се смееш и ... забравяш. Чакането става по-лесно. Започваш да се забавляваш и това те държи.

Държи те... Държи те като във вакуумирана опаковка. И стиска, и стиска, и стиска!
....
Докато не се окажеш в прегръдките му на вашата песен. Докато не чуеш гласа му точно до ухото си. Докато не можеш да го пуснеш. Докато всичко, което можете да правите всъщност е да се прегръщате. Защото неговата прегръдка е най-сигурното нещо. Защото ръцете му са като моливник с 24 цветни молива. Защото неговия пулс трепти в твоите вени. Защото ... ти знаеш. Ти знаеш историите на всичките ви животи. И всичко, всичко е водело до този момент. До момента, в който и на двамата ще ви е пределно ясно, че е трябвало да се срещнете, трябвало е да се обикнете повече отколкото обичате самите себе си. И все пак да отложите. Да отложите жадуваният от душите ви миг, когато най-после си признаете един пред друг, че всъщност друго няма. Че всъщност това е истинската любов. Че всъщност колкото и да бягате, вечно ще се настигате.

Видях. Най-после видях. Всички след мен имаха по нещо мое. Всички след мен бяха това, което той си мислеше, че иска аз да съм. Всички след мен бяха, под друга форма, но все пак ... мен.
Онези след теб бяха бягство. Бягство от теб и бягство към теб. Те бяха ... като карамфила, като розовия храст. Те бяха обаятелни, красиви, но розата си остава най-прекрасното цвете.

Надявам се, ще го видиш и ти. Ако ли не... аз съм тук. Не обещавам да те чакам, но... аз съм тук. Настигни ме, този път може да вървим заедно.

Тинувиел .

Без заглавие

Колкото и да бягам, и да отричам, и да не искам - той е моят дом. Беше, е и винаги ще бъде. Обичах го до полуда, Бога ми, продължавам все така да го обичам. Надявам се, че дори адът има край. Дано и сърцето да намира понякога покой. Моля се душата ми да може да лети отново, този път окрилена от любов с правилния, а не с истинския.

Гледам през прозореца  и си мисля колко много болка преживях, как ли продължавам да стъпвам пак? Как продължавам да го гледам в очите и да не чувствам нищо? Да съм заровила всичко толкова надълбоко, че да го усещм само аз, понякога, когато си поискам? Пустиня е затворена в мен, спомените са като милиони песъчинки, а чувствата ми са вода, докосваща едва-едва бреговете на сърцето ми. Той си остана най-ценен, въпреки всичко, което ми причини. Той остана най-желан в дома ми, след като дома ми е единствено той. Обичам го до полуда. Обичам го до забрава. Обичам го и няма да спра докато от устните ми не излезе и последната въздишка. Края на един живот ще бъде края на една любов, сетната раздяла.

Взе ми всичко без да връща нищо. Господи, Господи... колко го обичам...

Тинувиел .

Бряг, пустиня и море

Не намирам думи. За живота си. А думите за мен са всичко. Любов нямам ли, думи нямам ли - нямам нищо. Мамка му и живот! Никога не беше лек. Носих го по калдаръмените улици, минавах безбройно много върхове, но така и не достигнах до песъчливия бряг на острова Щастие. Дори морето не надуших, дори за миг не го зърнах. 

И така потъвам във Вечно отчаяние, макар и да загребвам с пълни шепи хиляди надежди и мечти. Как искам да обичам... Как искам да бъда обичана... Да бъда единствена в нечии живот. Да се събужда с мисъл за мен, да крачи с моя лик по тъмните улици и на края винаги да се прибира у дома, при мен. Да вижда през деня си хиляди жени - разкошни, прелестни, неповторими, но да не му се иска дори да ги докосне. Вместо това да мисли как довечера ще съм приготвила вечеря, свещите ще бъдат единствената светлина, а там в ъгъла огряна, ще стоя аз, облечена в усмивка и любов. 

Семейство, телевизор, куче и кола... На кратко единствената ми представа за живот. 

Дали ще я имам някога? Или вечно ще се лутам като обран корабокрушенец без храна?

Tinuviel .

Никога няма да забравя

И бавно, един по един, всички ще си отидете. Една зима. Толкова трая перфектното приятелство. Една зима. И картината се пропука, а след това стана на парченца. Щяхме да живеем в онази сграда, да се срещаме всеки ден в нашето кафе... Всеки ден. Виждахме се всеки Божи ден. Минаха 3 месеца, а се видяхме два пъти. Два пъти. Липсвате ми. Липсва ми това, че бях толкова щастлива тогава. Липсва ми чувството да има на кого да дадеш любовта си и той да не я отблъсне. Бяхме петимата най-страхотни пичове. Неразделни. Господи, колко ми липсват тези времена! Обичам... Обичах когато на някой нещо му хрумваше и всички тръгвахме след идеята му. И после го псувахме, защото заведението отваря по-късно. Него държах за ръката. И прегръщах всички ви заедно с това. Господи, колко съм била щастлива! И го осъзнавах. Толкова бях благодарна... Благодарна съм и сега, макар и тъжна.

Носталгията се вмъкна под клепачите ми, съжалявам. Простете ми дързостта да тъжа за сто живота напред. Простете ми, че нагло ви припомням и на вас. Беше приятелство от приказките. Беше приятелството, за което мечтая от години... Не винаги бяхме на едно мнение, не винаги имахме възможност да постигнем онова, за което жадувахме, но... Господи, толкова бяхме щастливи!

Къде е авторът на моят живот? Искам да го попитам: "Книгата ви се казва Рай, защо тогава отнехте моя?"

Mortuus .

Тръгна си и той.

Пет години. Пет години се събират в четири препълнени торбички на Кауфланд, два дъмбела, компютър и монитор, топка за волейбол и якето на майка му. Това беше. Тръгна си и той. Момчето, което винаги беше до мен, дори когато го гонех от стаята си, от сърцето и душата си... Никога няма да забравя какво преживяхме. Никога няма да спре да ми липсва.

Нахлу в дома ми като хала (дома, който беше и негов... до сега), грабна си нещата и за по-малко от 20 минути... Ей на, няма го. Вече не живее тук. Затворих вратата след него и звукът отекна в празния апартамент. Но ехото беше най-силно в душата ми. Оказа се, че там вече няма нищо. Само липси. Загубени безкрайности. Неизпълнени мечти. Нереални сънища. И най-вече безбожно много спомени. Не заключих врата, реших, че някой може да се върне. Чаках, чаках. Сякаш цяла вечност измина и когато погледнах през шпионката... В коридора все още нямаше никой. Взирах се в сивотата му, взирах се в светлината в края му, но... не, никой не се връща на мястото, което е напуснал завинаги.

Отдръпнах се от вратата и се огледах. Сякаш това не беше моя дом. На прозорците имаше цветя, зад дивана в кухнята също... Сякаш стояха там, за да прикрият, че тук не живее вече никой, само те. Отидох в стаята му. Сякаш още е там. Сякаш довечера ще се прибере и ще започне да ми разказва разпалено как е минало в училище, как се е бъзикал с Румен... И тогава се вглеждам. Леглото му е оправено, но ги няма книгите върху компютъра. Няма да легнем в него отново, за да гледаме филм. Няма да се хилим като ненормални докато не събудим цялата къща... Колко са тежки тези сбогувания... Родопското му одеяло сякаш беше изплетено не от прежда, а от спомени. Премигваха пред мен, караха ме да се усмихвам. Усмивката му... И нея си я спомням. Ставам от леглото му, защото няма да го понеса. Затварям вратата на тази мъртва стая. В нея цяло лято никого няма да има. И не, че ще се върне той. Не, тук никой повече не ще го иска. Само аз. А как го искам...

Mortuus .

Всичко и нищо

Седя и си мисля... Колко съм празна, а всъщност имам всичко. Имам семейството си, което е здраво, не винаги щастливо и перфектно, но тук, до мен. Имам адски много приятели, истински приятели, които знам, че биха направили всичко за мен, дори без да им казвам. Уча в чудесно училище, имам най-прекрасните съученици, огромна част, от които спадат и към най-добрите ми приятели, уча се от най-добрите учители (най-полуделите, също). Имам спомени, за които хиляди хора биха дали мило и драго, била съм толкова щастлива, била съм толкова свободна и толкова луда... Всяка вечер се прибирам и сядам на маса, отрупана с храна. Всеки ден в джоба си имам пари за всичко, от което се нуждая.

Имам всичко.
А се чувствам сякаш съм изгубила всичко. Срам ме е. Срам ме е от празнотата ми. Срам ме е от липсата. Срам ме е от това, че нямам едно нещо и все пак точно то ме спира да бъда щастлива. Благодарна съм за онова, което имам, както и за това, което нямам. Може би така трябва да е.

Обаче... Леглото ми е празно. И студено. От него лъха хлад, която влиза в душата ми.
Винаги съм казвала, че най-ужасното човешко качество е да искаш всичко. Явно мразим чертите у другите, които не можем да понесем единствено в себе си.

Обичала съм, да. Наобичала съм се за сто живота. Вярвала съм, да. Навярвала съм се за десет века. Правила съм секс. Правила съм и любов. Стояла съм на ръба на скалата. Държала съм нож в ръка. Залагала съм всичко, което съм имала на двете си карти. Поемала съм рискове. Печелила съм. Губила съм. И винаги, и във всичко бях истинска. Не спирах да бъда себе си и да казвам какво мисля.

И сега... Сега мисля, че се наживях. Обичам живота, обичам го безкрайно много. Но... видях всичко. Наситих се колкото сто души се насищат за един живот. Умът ми е фонтан от мъдрости. Сърцето ми е пълно само с мечти. Любов в него няма. Няма и тъга. Няма нищо. Празно е. Останаха ми само мъглите, просмуквани от бъдещите дни.

Живях. Обичах. Бях.

Не, не, не се отказвам за нищо на света. Казвам само, че се уморих. Уморих се да се раздавам цялата, но да не намирам единственото, което търся. Къде си ти, любов?

Mortuus  .

Лудост

Затваряш очите си, но не заспиваш. Ума ти те води там, където сърцето ти желае да бъде, но всичките му надежди са убити. Казват, че любовта е безсмъртна. Надявам се да не е така. Защото ако е... Ще ми се наложи да живея цял живот с безкрайната си мъка и празна гръд.

Толкова го обичах! Въздишка. Няма да е последната. Не е до това, че не ме обича. Не е до това, че продължавам да го искам, макар и след поредното сбогом. Работата е там, че ... Не чувствам нищо. Нищо, което да трае повече от минута. Когато съм сред хора е лесно. Усмивката, чувството за хумор, грима... Хиляди жени са го правили преди мен. Моята празнота не е специална. Моята история не е шедьовър, тя е по-скоро творение на неук писател, който до края не е разбрал какво иска.

Експлозии в ума ми. Губя се. Губя си посоката, губя си смисъла... Защо? Защо? Защо?....
Като луда съм. Не чакам слънцето да се покаже на прозореца ми, ами направо хващам уискито. Празнувам, да. Празникът на нищото. Рожден ден на празнотата. Наздраве! Пускам музика, танцувам дори...

Луда съм, Господи, луда съм, знам. Изгубих контрола над себе си.
Е... Луди могат да бъдат наречени само онези, познали любовта, онези, лъгали самите себе си и хората, изгубили всичко. Колко луда съм според вас щом и трите пасват идеално?

Mortuus .

Living things

"Когато нямаш за какво да живееш,

 обикновено живееш до дълбока старост."

- "Тайфуни с нежни имена"

Любовта не е такава, каквато я мислех. Хората не са такива, за каквито ги мислех. Появяват се едни, изчезват други... Живот, не знаеше ли, че не обичам да казвам "Сбогом"? Мразя, всъщност. Но ми се налага. Напоследък - често. Грубо е, направо ужасяващо. Е, направих всичко, което зависеше от мен. С въздишка ставам и си тръгвам. Сбогом, миличък. Обичах те. Честичко се нуждаех от теб. Ти беше единственото нещо, което ме караше да мисля, че светът е може би едно хубаво място,  че животът си заслужава, че ... че има любов. Показа ми какво е да обичаш. Явно, че се наложи да ми покажеш и какво е да мразиш, казвайки "Сбогом".

Яд ме е, много ме е яд. Че не се получи нищо. Простих. Забравих. Преглътнах. Сега оставаш сам. Аз опитах.Сбогом на хубавите спомени. Сбогом на приятелството от приказките. Сбогом на любовната ми история. Сбогом на сърцето ми. Сбогом на всичко, което съм ценяла някога. Останах само с разума си и тази тишина. Изтъкана съм от въздишки, но оставам истинска завинаги. Добротата е най-голямото зло. Не слушайте Господ, той говори твърде мащабно. Ако искаш промяна, трябва да започнеш от себе си, да, но когато ти си единствения променен... Няма смисъл. Просто няма смисъл. Нищо от това няма смисъл. Няма смисъл живота ми, личността ми, богатството ми. Богата съм на мъдри мисли. Хиляди, милиони, безкрайно... Няма на кой да ги дам. Обикалях света и видях толкова много красота... За какво ми е красота ако няма с кого да я споделя?

"Тя имаше една мечта - да създаде семейство. Господ й отне това право, обаче."

Сигурно е за добро... Сигурно греша. Но не греша, че ме убива. Че не усещам как се губя. Как полудявам без връщане назад. Върни ме, Господи, върни ме, моля те! Хвърли ми някаква любов, умолявам те. Имам толкова много обич в прегръдките си, а нямам с кого да я споделя. Това, това е убийство. А да си мъртъв докато продължаваш да живееш... Ето това е най-ужасното убийство.

Enigma.

Покой

Душата ми е вече изтерзана. Свила се е в ъгълчетата на сърцето ми, кърви и чака. Не ме тормози повече, любов! Искам само покой. Искам да се отърва от обсебването, да се врътна и да си тръгна. Искам спасение.

Продължавам да го сънувам. Продължавам да си спомням за него всеки ден и искам това вече да спре. Достатъчно мъка изживях, искам просто да продължа напред, казвайки "Ебала съм му майката и тва е". Спрях да живея. Спрях да виждам светлината. Ще се оправя, зная. Само ме пусни. Моля те, пусни ме! Остави ме да се възродя отново като феникс. Искам само частица покой за уморената ми душа...

Тинувиел .

Избори ...

"Да избягаш от любовта или сляпо да й се отдадеш? 

Кое от двете е по-малко разрушително?"

-"Единайсет минути", Паулу Коелю

Не знам вече. Объркана съм. Да ти вярвам ли? Да те забравям ли? На границата съм. Крачка напред и вече ще си нищо повече от просто спомен. Крачка встрани и ще загубя контрола си, ще се хвърля отново в прегръдките ти. Ще се обрека на вечна любов. Ще бъда унищожена от самата себе си. 

Казват, че в любовта няма "защо". Любовта е просто любов. Тя е проста, само трябва да й хванеш нишката. Трябва да се опиташ да разплетеш кълбото, да я видиш такава каквато е. Сърцевината е онова, което ще ти даде отговора на всички въпроси. 

Защо искам да се върна при него? - Защото го обичам така, както не съм обичала. Както най-вероятно няма и да обичам пак.

Защо го обикнах? -  Защото той е създаден за мен, както и аз за него.

Защо бих се жертвала, за да е щастлив? - Защото неговото щастие е и мое щастие.

Защо му простих? - Защото любовта е сляпа. Защото любовта е непозната на омразата. Тя е великодушна и може да прости абсолютно всичко.

Защо ще му се доверя сляпо отново? - Защото трябва да вярвам, че хората могат да обичат. Искам да мога да вярвам, че любовта не е просто измислица и всичко, с което съм живяла през този живот не е лъжа. А именно - истинска любов съществува и тя остава завинаги.

Защо въпреки всичко не мога да го нараня? - Защото го обичам.

Сякаш всеки отговор произтича от тази пъвопричина. Защото го обичам. Колко лесно и просто, а колко мъка и обреченост носи! Ако го имам отново... Как да му се доверя? Ако не го.. Как да живея с този див бурен в сърцето си? Как се живее с призрак в дома ти? 

Уморих се, някак си. Уморих се да се боря. Да чакам. Да се надявам. Да мисля. Но колкото и уморена да съм... Душата ми няма покой. ("Не мога да ти дам мир. За нас покой няма вече. Само огромна мъка или най-голямото щастие.") През живота ще вървя като мъртвец... Само защото го обичам. Това ще бъде или най-големия ми грях, или единствения ключ към Рая. Което и от двете да е... Ще бъде по-добре от ада, който вече познавам тъй добре.

Тинувиел .

Stay.

Държах в ръцете си това, което исках. Подавах му ръка, позволявах му да ме прегръща. Исках да го прави. Мамка му, продавах си душата на дявола. Любовта... преди беше сякаш никога не се е случвала. Сега е сякаш никога не си е отивала. Сякаш никога не ме е лъгал. За определено време бяхме само аз и той. Само ние. Единствени на този свят. Аз - наранена, пречупена - стоях в прегръдките му, задълбочена в мислите си, вглъбена в това непознато силно чувство, а той - виновен, изпълнен със съжаления - ме прегръщаше без преструвки, без да лети другаде... А времето обикаляше около нас и се измъкваше между пръстите ни като пясък.

Мислех си... Минах през ада. Преживях най-страшния си кошмар. Загубих го и то заради друг. Това ли е чувството за рай? Така ли възнаграждава Господ заслужилите, изстрадалите? Надявам се, защото чувството беше неописуемо.

Като да те боли докато изпитваш екстаз. Като да се чувстваш цял отново. Да видиш всичко в цветове... Да чувстваш. Той ми върна всичко, Господи! Кажи ми, че няма да ми го отнеме пак...

***

А когато му позволих да ме целуне... Единствения въпрос в главата ми беше: "Не може ли това да продължи безкрайно?". Ако можехме да се пренесем в свят... Свят, в който никой не помни историята му, свят, в който той никога не е бил копеле. Изпокарах се с най-близките си приятели. Вярвам обаче, че те ще бъдат до мен, въпреки грешката, която евентуално допускам. Вярвам, че няма да ги загубя, само защото вярвам в любовта. Само защото смятам да се боря за нея, редом с него. Моля се да ме разберете... И да останете до мен. 

Евентуално.

Тинувиел .

Захир

" Захир е нещо, което сме докоснали или видели веднъж и никога повече не 

можем да забравим, изпълващо мислите ни до такава степен, че 

ни довежда до лудост. Моят Захир няма нищо общо с 

романтичните метафори. Той си има име и неговото име е..."

Иска ми се да ти кажа още много неща. Иска ми се да ти кажа всичко, което таях в себе си последните дни. Иска ми се да вярвах, че има смисъл да ти имам доверие отново. Искат ми се толкова много неща... Най-вече ми се иска да не беше моя Захир. Иска ми се да не желаех отчаяно да бъда с теб отново. Иска ми се да можех да те приема обратно. Мога. Да, мога. И най-вероятно ще го направя.

Отчаяно искам да ти изкрещя "БОРИ СЕ!". За мен, за приятелите си... Малко ни трябва. Много малко. Частица правилно решение и сме твои завинаги. Трябва само да направиш нещо. Нещо, с което да заслужиш приятелството ни. Защото ние сме от онези - истинските приятели. Онези, които няма да избягат когато знаят, че имаш нужда от тях, ако ще да ги гониш с точилка от къщата си. Ние сме от онези, които ще намерят, ще измислят начин да оправят кашата, която си забъркал. И никога, никога няма да те предадем. Особено така, както ни предаде ти.

А колкото до мен... Ти си ме знаеш. Аз съм като вълците. Лоялна. Вярна на сърцето си. Непокорна на мозъка си. И те обичах. Превърнах те в мой Захир и за съжаление никога няма да успея да променя това си решение. Не мога да ти бъда просто приятел - себе си обичам също. Сърцето ми спря когато видя името ти на екрана. Сърцето ми спря когато ми каза, че не си успял да ме обикнеш. Сърцето ми спря и онзи ден, когато аз си тръгнах и ти поставих ултиматумът, който те накара да бъдеш с мен. Сърцето ми си разбивал вече два пъти. Няма да ти позволя да го направиш трети път. Няма да те допусна до себе си докато не ми докажеш, че искаш място в живота ми. Повече няма да вярвам на нито дума, излязла от устата ти. Те всичките бяха лъжи. А аз те обичах горещо и истински... И сега е така.

И искам да те попитам само едно. Заслужаваше ли си?

XOXO,

Tinuviel.

My Almost Lover..

Не мога вечно да плача за него. Не мога вечно неговото име да чувам в главата си. Не мога да вярвам, че някога ще се върне, не мога да вярвам, че ще си позволя да му простя всичко. Няма как да забравя как ме нарани. Няма да забравя сълзите. Няма да забравя хилядите въздишки. Как се забравят хилядите "Защо"? А как се забравя... любовта?

- Обичаш го обаче. - нашепва ми плахо гласче отвътре.

Колкото и да искам, колкото и да се опитвам, няма как да го отрека. Обичам го още. Въпреки болката. Въпреки измамата. Въпреки че зная какъв е. Всеки ъгъл на ума ми, всяко кътче в къщата ми, всяка частица от сърцето ми... Навсякъде е той. И не зная как да го избегна. Как да го отблъсна? Как да се откъсна веднъж завинаги?

Хората не спират да ми повтарят, че не е единствения, че няма да е последния... Не ми говорете неща, които знам. Кажете ми как да го кажа на сърцето си. Как да го накарам да спре да чака? Как да му покажа, че всичко свърши? То тупти, но все за него... До кога, глупаво сърце? Хайде, хайде, излъгано си, знам, но трябва да продължим, няма как. Няма как да му простим с едно "Съжалявам". Няма как да му се размине само с това.

Обещай ми само да продължаваш да вярваш. Да продължаваш да мислиш, че има любов като тази. Просто още не си я открило. Ще я намериш, прескъпо мое сърце, ще я намериш... Търпи, колкото и да боли. Търпи, истински влюбеният ще дойде. Скоро.

Тинувиел .

Живях. Обичах. Бях.

Лъжите болят. Надявам се, само до време.

 Ich lebte. Ich liebte. Ich war.

Друго не искам от живота. Само да знам, че мога да обичам. Да знам, че не съм напълно скъсана по шевовете, че парчетата не са безмилостно разпръснати. Ще се зашия. Ще се залепя. И преди съм се поправяла. Не, че сега няма да ми е най-трудно, ама пък няма и да се откажа. Живот бе - майната му! Аз ще си докажа, че го мога докато ти ще започнеш да се въргаляш по стените на живота. А аз ще влизам през хилядите врати докато не намеря това, което ми е нужно - любов истинска, нелъжовна. Обичаща безкрайно. Боляща любов. Не мога повече да водя твоите битки, ти ще си ги водиш сам. И ще съжаляваш, и ще плачеш, и ще викаш. Но не, мили, няма да съм там. Няма да съм там никога повече за тебе. 

Простила съм ти вече. Аз прошка лесно давам, въпросът е, че никога не забравям...

Тинувиел .

В ръцете на умората

Нямам сили за нови мечти.

Нито сили за нови любови.

Дадох всичко на него. Почти.

Нямам сили да почвам наново.

Искам просто да бъда сама.

Да е тихо. Прозрачно. И чисто.

Като всяка едничка сълза.

Като всяка изстрадана истина.

Искам 

просто 

да бъда 

сама.

Да не помня ни него, ни себе си.

Не е имало никога "нас".

Само някаква тъжна обреченост.

Във която вярвах наивно.

И наричах Любов. И я пазех.

Нямам сили сега... Нямам сили.

Днес съм тиха. Прозрачна...

И празна

.

- Caribiana

 /Няма по-нежна поетеса от нея.. Никой не може така добре да ме опише както тя./

Болката си има царство и ти си нейния господар.

И след толкова години... Така и не се научих да не вярвам на мъже. И след толкова години пак крача с разбито сърце. Нали беше различен? Нали беше честен? А не посмя дори да ми го кажеш в очите. Малък си още, все забравям... А така ти се иска да си вече голям... Да можеш да любиш, да обичаш и разлюбваш.. Ама не, не, не, това е само заблуда. Лъжите ти бяха стойностни. Те ме раниха най-много. Лъжите, изречени без пощада, без свян, без да ти мигне окото. И аз, глупавата, повярвах. Повярвах заради чистотата на детската ти душа. И забравих. Забравих, Господи, че децата правят глупави грешки, без изобщо да помислят колко могат да ранят.

И сбогом не ти казах. А трябваше. Трябваше да ти забия шамар. Трябваше да те направя на нищо. На някоя улица в някой квартал. Господи, колко боли... Мисълта, че вече обичаш друг. Че аз съм била нищо и ме замени за ден. Майната ти, нищо че те обичам. Майната ти, нищо че не спирам да плача за теб. Безутешна съм. Безкрайно боляща. И крайно огромна рана съм в момента. Събуждам се всяка сутрин и най-голямото ми щастие за деня са онези две-три минути когато мозъкът ме връща от съня. И няма нищо. Сякаш всичко е наред. Сякаш съм още щастлива. Сякаш има още смисъл. И след миг и те отлитат... Не остава нищо. Само една развалина. Само едно парче месо, което си забравил в хладилника. Мърша, която просто изхвърляш на боклука. Какво по-лесно от това?

Tinuviel .

Той

 Вървиш цял живот в мъглата на живота. Обичаш, разлюбваш. Ходиш като призрак, понякога. Полудяваш, трептиш, понякога светиш. И сякаш цял живот търсиш едно единствено нещо; сякаш цял живот търсиш едни очи, които знаеш, че ще намериш, но не знаеш кога, как и къде. Търсиш щастието в ъгълчетата на устните и в гънките на кожата. И един ден, ей така, без отлитащи гълъби и забавен каданс, се влюбваш в най-добрия си приятел. И осъзнаваш, че цял живот си търсил нещо, което е било вече там. 

За мен той е щастието, мъката, смеха, любовта, раната и смелостта. За мен той е сила. За мен той е страст. Той е едно забравено чувство, което съм имала преди да пропищя света - чиста обич. Без примеси на завист, ярост и какво ли още не. Той е вятъра в косите ти когато си с най-хубавата си прическа, но е и морския бриз, галещ нежно голото ти тяло. Той е принцът на пътя, който се прави на просяк. Той е чувството да скочиш с парашут и да си одраскаш коляното. Той е падналия ангел който ми дава криле. Да караш със сто километра в час, да се качиш на мотор, да се хвърлиш от моста, да скочиш във водата... Той ми носи чувство по-добро от алкохола. Той е по-добър от екстази. Той е по-добър от цигара. Той е по-страхотен от секс. /Макар секса с него да е най-страхотното нещо.../

И да, изпитвам оргазъм от него всеки ден, ако оргазмът е нещо, което те приближава до Бога, което прави теб самия божество. Сякаш хиляди дъги изгряват в мен и не залязват докато не му кажа "До утре" или "Лека нощ". Обожавам гласа му. Обожавам ръцете му. Обожавам малките му незначителни навици, които намирам за очарователни. Обожавам усмивката му. Обожавам смеха му. Обожавам блясъка в очите му щом ме погледне. Обожавам го. 

Хората не са измислили дума, с която по-точно да опиша това чувство. Сигурно защото такава любов може да изпитва само Господ. 

Той е истинската любов. 

И аз, макар че не съм вярваща, се моля всеки ден да не го изгубя...

Тинувиел .

У дома

Той дойде в живота ми без бял кон, без покана. Хвана ръката ми и ме завъртя във вихъра на своя танц. Телата ни се движеха в синхрон, какъвто не бях постигала никога до сега. Сърцата ни туптяха като едно. И двамата ги чувахме, но никой не пожела да ги послуша. Обичахме се, а дори не го знаехме.
В ритъма на танца ни дори и не разбрах - кога ми стана така важен? От кога не мога да живея без теб? Как съм живяла преди, всъщност, щом теб те е нямало? ...

Обичам го и то повече от всичко. Той е най-перфектното нещо. Най-прекрасната утрин е онази, в която усещам ръката му да ме гали, да ме подканя да го целуна. Слънцето изгрява със златното в очите му. Любовта се ражда отново и отново веднага щом го видя. Сякаш всичко ми е за първи път!

Снощи до късно стоях и върших къщна работа, а той си легна рано, рано. Докато го нямаше - пукаше паркета, дървата в камината свистяха зловещо, вятърът сякаш пееше мъртвешки песни, забивайки се в прозореца на малката ми кухня. Оглеждах се на всяка минута, да не би нещо да изскочи от ъгъла. Ослушвах се в тишината като мишка, трепвах при всеки звук.
Тогава отидох в стаята ни, загасих боязливо лампата и бързешком отидох до леглото, обгърната в мрак. Разстоянието сякаш беше километър, така силно туптеше сърцето ми, стреснато от едното нищо. Разбудих го и го помолих да се помести. Той ме обгърна с топлината си, сложи ръка под главата ми. И легнах аз върху сърцето му... Бога ми, най-прекрасната мелодия. Затворих очите си и вече нямаше ни страх, ни параноя. Вдъхнах от парфюма му. Усетих как дробовете му поемат всяка глътка въздух. Целунах го нежно, след което сърцето му се разтуптя лудешки. Чувах ритъма. Усещах го като мой. Заслушана, затворих очите си, и се почувствах ... у дома.

Тинувиел   .

Проклето сърце..

"Не краката ми, а сърцето ми е уморено. Едно 

шестнадесетгодишно сърце не би трябвало да се чувства така." 

- Маркъс Зюсак

Има една истина за любовта, която сякаш никой не може да разбере. Когато обичаш истински, няма друго. Сякаш на този свят сте само ти и той или тя. Никой друг. И чувството е сякаш си в рая. 

Започнах да пиша отново. Да. Все пак никое изкуство не се е родило от щастие. Болката е най-вдъхновяващото нещо на този свят. А най-красивата болка е когато обичаш някого до толкова, че чак боли. И всичко друго е безсмислено. Ненужно. Крайно неистинско. А аз го обичам така. Обичам го какъвто е, където и да е. Обичам го когато е до мен. Обичам го когато е далече. А той е винаги далече. И това боли, малко или много. Сякаш той дава някакъв смисъл на живота ми. И ме ужасява мисълта, че трябва да го напусна. Трябва да го напусна, защото е глупак. Защото за да не разбие своето сърце, разби моето. Сякаш така е по-правилно. Сякаш така е по-добре. За него да. А за мен какво остана? Болката. Нищото. Очакването на края.

А се изморих от чакане. Чакам цял живот. Чаках той да дойде и той го направи, а сега ще трябва да си отида от него. Въпреки че го обичам повече от всичко, въпреки че няма нищо по-важно за мен на този свят от него, въпреки че ме прави щастлива. Това няма значение.

Може би нищо няма значение...

Тинувиел.

Иска ми се да ви разкажа за него. Иска ми се да ви разкажа за този, който не излиза от мислите и сърцето ми. Иска ми се да ви разкажа как бях щастлива. С него. Там. До мен. С ръка, хванала здраво моята. Иска ми се да имах сили да преглътна болката и да кажа на сърцето си "Прощавай, този път наистина внимавах. Но нали видя как ни излъга той?"

And I love him. I love him. I still love him, love him...

Преди време ми се случваше да се спра една вечер, да гледам някой романтичен филм и да се чудя защо на края нищо не се случва. Защо очите ми са като Сахара, макар да ми тежи? Защо не мога да заплача дори когато поискам? Преди се питах такива въпроси. А сега се питам защо плача ли, плача ли, плача... Всеки ден, всяка нощ... Но болката не спира.  Сякаш няма и да спре...

Кога, кога , кога ще спре...?