понеделник, 12 декември 2011 г.

Анти-герой в собствената си приказка



Тя беше една неразбрана героиня, скрита сред тълпата. Пишеше красиви истории за обикновени човеци. Превръщаше грозното в нещо красиво, а красотата променяше със завидна лекота. Ходеше по улицата бавно, кротко подминаваше хиляди глупци. А за нея светът бе така цветен .. и криеше безброй мечти. Намираше живота красив, макар и леко сив. Но търсеше тя нещо друго, нещо, което вечно й куцукаше и правеше дишането невъзможно. Чудеше се тя защо не може куклата да бъде кукловод, романът да е пътепис, а писателят да е щастлив.

Тя беше една неразбрана героиня, скрита сред тълпата. Изграждаше своята история. Ей така - от тъмата. От нищото правеше нещо. И винаги в окото й блестеше късче нежност като сълза непролята. Напомняше й всичко все за любовта, а все не искаше да си я спомня тя. Не намираше тя нищо смешно в глупавото падане на клоуна. Само тя ли виждаше как под всичкия този грим крие се човек с душа, сърце и разум, може би на всичко той бе готов? Тя се чувстваше някак .. някак празна отвътре. Като пътник без посока или кораб без бряг. Героинята не принадлежеше тук, на теб, на тях, на вас .. Тя беше ничия никога. Своя. Завинаги.

И сякаш не беше от този свят. Сякаш това бе просто спирка. И после, малко по-напред, тя щеше да избледнява все повече докато накрая просто не изчезне. Скрита, впита (а може би убита?). Ще си тръгне все тъй красива. И пак ничия и никога, но поне различна. Просто скица, нарисувана набързо, защрихована едва. Като призрак. Отлитащ всяка сутрин, а вечер - истински, от плът и кръв.

Това. Това беше тя. Едно празно нищо, запълнено с нещо. Изтъкано от щастие и любов. Фалшива за всички, със себе си - истинска. Разбрана от никого, нужна единствено на хартията. Това беше тя. Просто героиня, крачеща едва.

Somebody ..