Нищо не трае вечно. Нито живота, нито ценните предмети, нито любовта. Няма и вечно приятелство, защото няма и безрезервна лоялност. Зная това, но въпреки този факт, все още ми се ще да не беше дошъл края. Все още се будя сутрин и се чудя какво ли точно сбърках. Поне не ме боли вече. Някак сърцето ми замря. Радостта от живота също. Вкуса на щастието все повече прилича на вкуса на горчивата сълза.
Гласът ми е просто ехо, усмивката - криво огледало, искрен израз на тъга.
И нищо не е вече същото. А сякаш никой не разбра.
Понякога още ми се струва, че все пак има шанс. Но бързо убивам тази мисъл, защото не искам да се надявам. Да се надявам на нещо, което никога не ще бъде истина.
Когато сърцето не смее и не иска, опитите ще бъдат напразни. Има само "Да" или "Не". В този случай винаги отговорът е отрицателен. Значи няма смисъл. Зная го. Но не го чувствам. Не и докато още дишам. Не и докато все още имам сърце...
Тинувиел .
