Замислям се сега за снимките. За тези емоции в дигиталния свят на социалните мрежи. Гледам ви диви, щастливи, намигащи, прекрасни... И не мога, не мога да не си помисля колко са празни очите ви след като камерата се отмести. На колко от вас им е писнало от живота? Колко от вас търсят идзхода от лабиринта?
И на мен, разбирам ви. Умира ми се. Не ми се снима. Не ми се гледа. Чака ми се. Нещо, което няма да дойде. Спомням си за тия години, в които и аз бях така. Проточиха се "безкрайно" - точно две. Имах най-страхотните компании, имах най-прекрасните приятели. Дадоха ми толкова много… Ей тогава съм била щастлива. В ония Брезнишки години. Знаете ли колко снимки имам от тези години? Десетина. Не повече. От тези лудешки години остават само .. спомените. Баба ми казваше "Записвай си сега, че тия неща ще ти се иска да ги помниш, ама няма. Аз колко много съм забравила така. Пък как сме се веселили и ние..". Не я послушах. И съм забравила. Имам чувството, че съм забравила всичко. Помня само емоциите и големите неща. Ама ние сме били заедно всеки ден. И сме били легендарни. Помня ви, хора, още ви обичам. Тая обич край няма.
И сега им завиждам. На тия, дето тепърва го преживяват. Тия, дето имат перфектни тела, чудесни приятели, веселят се всеки ден... А аз не мога да се накарам да изляза от апартамента. Да бъда. Да живея. Не мога. Не искам. Стигнала съм до умирането. Денем се шегувам, усмихвам, ама вечер... Или в момента, в който остана сама... То си е малка смърт. Всеки път.
Бъдете, хора! Веселете се! Помнете ги тия чувства. И си ги записвайте, че след всяко торнадо не остава нищо. Само отломки и празнота.
