Куршуми? Боже, колко съм жалка. Цяла вечер седя тук и се хиля като ненормална. Ненормална, но осъзнала се. Жалка. Не мога да намеря по-подходяща дума за себе си.
Куршуми... Любов.. Хах. Сигурно. Сама не си повярвах. Това, което си заслужава е само и единствено болката, която избистря и просветлява мислите ни, и смъртта, която ни избавя от досадата. И нищо друго няма смисъл. Останалото е просто глупава шега на Съдбата.
Някъде бях чула, че е научно доказано. Щастието не може да продължи вечно. В никакъв случай. Просто така сме създадени. Така сме устроени. Щастие? Пфф.. Любов? Рядкост, но и голям недостатък в живота. Защо недостатък? Защото всеки иска любов. Иска да се влюби, да има деца, семейство. Глупаци, бих казала аз. Намирате любовта. Всичко свършва. И тогава? Тогава всички сме "мъртви;безчувствени;наранени".. О, моля ви се! Такава бях и аз, впрочем...
Любовта към някого другиго (изключваме Господ и семейството си) е прокоба, следваща ни навсякъде. Тя ни прави наивни. Слепи. Жалки. Докато не се осъзнаем.
Любовта винаги е невъзможна, глупава и сложна. Смисълът? Да ти е добре. Доста егоистично. Мен са ме учили да бъда всичко друго, но не и егоист. За това и предпочитам да бъда всичко друго, но не и влюбена в този човек. Безнадеждно е. Жалко е. Не е в мой стил.
