Не намирам думи. За живота си. А думите за мен са всичко. Любов нямам ли, думи нямам ли - нямам нищо. Мамка му и живот! Никога не беше лек. Носих го по калдаръмените улици, минавах безбройно много върхове, но така и не достигнах до песъчливия бряг на острова Щастие. Дори морето не надуших, дори за миг не го зърнах.
И така потъвам във Вечно отчаяние, макар и да загребвам с пълни шепи хиляди надежди и мечти. Как искам да обичам... Как искам да бъда обичана... Да бъда единствена в нечии живот. Да се събужда с мисъл за мен, да крачи с моя лик по тъмните улици и на края винаги да се прибира у дома, при мен. Да вижда през деня си хиляди жени - разкошни, прелестни, неповторими, но да не му се иска дори да ги докосне. Вместо това да мисли как довечера ще съм приготвила вечеря, свещите ще бъдат единствената светлина, а там в ъгъла огряна, ще стоя аз, облечена в усмивка и любов.
Семейство, телевизор, куче и кола... На кратко единствената ми представа за живот.
Дали ще я имам някога? Или вечно ще се лутам като обран корабокрушенец без храна?
Tinuviel .
