И мога да си спомня как започнато бе всичко. Първо беше капка, а после стана море. Потопи целия свят и погълна цялата ми любов. Не остана нито щастие, нито доброта. Не намерих сили, не намерих и посока. Нито ден не искам да прекарам пак при теб.
А морето, морето... Така тихо е то. Като моята душа. Преди се опасявах да не полудея от гласове, а сега не чувам нищо. Нищичко с празни очи. Минавам през хиляди, хиляди угаснали мечти. Живея сред милиони хора с път и надежда. А аз съм като празна кутия в препълнен свят. Нищо не ме изкушава. Нищо не мърда в мен. Мразя когато е така. Но каквото и да правя, както и да го правя, все дотук стигам. До душевна смърт. До чувстване на нищо...
Днес сънувах промяна. Красива промяна. Но после се събудих и осъзнах, че са останали парчета спомени. И всичко си е същото. Исках да можех да запаля колата и да променя всичко. Исках не да бягам, а да се променям. Защото когато искаш да ти се случи нещо ново, правиш нещо, което никога не си правил. Опитвала съм го, но нищо не стана. Постоянно става едно голямо нищо. Казват, че след продължителния дъжд винаги следва голяма прекрасна дъга. Толкова вода изтече... Толкова бури преживях... И още чакам слънце. Още чакам щастие или поне усмивка. Нямам желание за нищо. Свърши ми вълнението. Свършиха ми усмивките - фалшиви или не. Свършиха запасите от всичко. Магазина е празен, вървете си, няма какво да ви дам. Остана не-чувствам-нищо и все-ми-е-едно. Ако искате, с пълни шепи ще ви давам. Друго не мога да предложа. Само сенки и красиви лъжи. Счупена любов, кратка суета и после линията пак е същата - като пулс на мъртвец е живота ми. Няма нищо да го направи интересен, няма нищо да го направи цветен. Взеха ми цветовете, остана сребърно и черно. Друго нямам. Ни сърце, ни душа.
Ако искаш, остани. Все ми е едно.
Somebody.
