Спомням си колко хиляди пъти си представях перфектните ситуации, точните думи, невероятните усещания.. Ефекта на твърде многото книги. Спомням си колко глупави и съвсем невъзможни неща съм си представяла. Сега, гледайки назад, те са адски наивни и маловажни. А тогава бяха всичко..
Защо сега не мога да правя това? Нещо бе пречупено в мен, нещо промени всичко. Осъзнах, че мечтите и вълненията от съвсем, съвсем незначителните неща са само за децата. А малко или много аз вече не съм дете. И като че ли никога не съм била точно такава..
"Young girls hope all sorts of foolish things, Sayuri. Hopes are like hair ornaments. Girls wanna wear too many of them. When they become old women they look silly wearing even one."
-- Memoirs of a Geisha, Arthur Golden
Разбирате ли, мечтите са за мечтателя. Те са нещо лично, нещо съкровено и задължително неизпълнимо. Докато не се превърне в реалност. Мечтател не е онзи, който иска всичко на света. Мечтател е онзи, който желае това, което му се струва, че няма начин да има. Всичко зависи от силата на желанието му. Ако вярва в мечтите си, ако ги преследва до последния си дъх, все някога те може би (може би!) ще се превърнат в реалност. Мечтите са 10% достатъчно силно желание и вяра, и 90% действие по осъществяването им. Нищо на този свят не може да стане точно по начина, по който го искаме. За това и много хора се отказват. "В деня, в който разбереш, че мечтите ти не могат да бъдат реалност, е деня, в който вече си мъртъв."(-Amaranth.)
Сега сигурно се предполага, че трябва да завърша с нещо от сорта на "Давайте само напред с вдигната нагоре глава, и очи, впити само в мечти ви, които все някога ще станат реалност, само и само да се постараете достатъчно." Да, сигурно щях да завърша с нещо такова ако наистина мислех тези думи. Обаче мечтите са хубаво нещо докато не осъзнаем, че са невъзможни. Аз го осъзнавах неведнъж до сега. За това и накрая се отказах. Уморих се от погубвани надежди и пропиляни желания. Така е по-лесно. Предпочитам да не живея в приказката, в която смятах, че се намирам. Живота не е приказка. Нека да става каквото ще. Аз ще го преживея с много алкохол в кръвта и цигарен дим в дробовете. Просто ще чакам всичко да отмине. Както си му е реда.
Защото някога бях мечтател. Някога бях кралица, гледаща гордо замъка си. Сега останах, за да защитавам само руините. И да чакам някакво спасение. Без надежди, без мечти. Само със собствените си изчерпващи се сили и малката армия от бойци, която не ме предава.
А някога бях мечтател... Сега съм просто поредния реалист.
Тинувиел .
