"Това е като разликата между водата и уискито. Вода... Вода можеш да пиеш
навсякъде и по всяко време, когато си жаден и когато не си жаден,
когато имаш пари и дори когато нямаш пари.
Уиски, обаче... Той беше уиски. Той е от онези хубави, отлежали уискита,
от които винаги искаш още и още, но... никога не е достатъчно.
***
Спомням си как го видях. Там, на бара, сред цигарения дим и евтин
алкохол, стоеше той и изостряше жаждата ми. Поръчах си
нещо и тогава...
Тогава той ме хвана за ръката и ме повлече в своя свят."
- Етюд на Ивана-Калина
Има любови, които не омръзват никога. Не ти писва да го гониш, не ти се ще да спреш самата ти да бягаш от него и спомените си с него. Няма как да се отделите един от друг, защото той е част от теб и ти си част от него. Вие сте едно цяло, вие сте един свят, един космос, пълен с хиляди, хиляди цветове. Той е истинската ти любов и ти - неговата единствена. Предопределено е било да се срещнете още от преди Земята да замечтае да получи живот. Колкото и мъже и жени да минат през леглата ви, те само ще намачкат чаршафите. Той, той е човекът, който ще остане завинаги, искаш или не.
Той е този, който сутрин ще се събуждаш в леглото и (искаш или не) до теб ще се оказва неговото лице, неговите очи, неговите ръце или неговия глас. Ще го откриваш в другите. Ще минеш през десетки животи, но няма да го оставиш, няма да се откажеш докато той не стане готов. Да те обича, да се закълне пред Господа, че ще остане само твой, да отгледа децата ви рамо до рамо с теб. Той е. Знам, че е той. Той е онова странно чувство, което получаваш когато се смееш и от очите ти капят сълзи. От щастие, не от мъка. Той е твоят Ин, ти си неговото Ян. Живот без него няма. Не и смислен. Щастие... щастието е лесно. Създаваш илюзията, казваш си, че се обичаш по три пъти на ден, обръщаш внимание само на хора, които те карат да се смееш и ... забравяш. Чакането става по-лесно. Започваш да се забавляваш и това те държи.
Държи те... Държи те като във вакуумирана опаковка. И стиска, и стиска, и стиска!
....
Докато не се окажеш в прегръдките му на вашата песен. Докато не чуеш гласа му точно до ухото си. Докато не можеш да го пуснеш. Докато всичко, което можете да правите всъщност е да се прегръщате. Защото неговата прегръдка е най-сигурното нещо. Защото ръцете му са като моливник с 24 цветни молива. Защото неговия пулс трепти в твоите вени. Защото ... ти знаеш. Ти знаеш историите на всичките ви животи. И всичко, всичко е водело до този момент. До момента, в който и на двамата ще ви е пределно ясно, че е трябвало да се срещнете, трябвало е да се обикнете повече отколкото обичате самите себе си. И все пак да отложите. Да отложите жадуваният от душите ви миг, когато най-после си признаете един пред друг, че всъщност друго няма. Че всъщност това е истинската любов. Че всъщност колкото и да бягате, вечно ще се настигате.
Видях. Най-после видях. Всички след мен имаха по нещо мое. Всички след мен бяха това, което той си мислеше, че иска аз да съм. Всички след мен бяха, под друга форма, но все пак ... мен.
Онези след теб бяха бягство. Бягство от теб и бягство към теб. Те бяха ... като карамфила, като розовия храст. Те бяха обаятелни, красиви, но розата си остава най-прекрасното цвете.
Надявам се, ще го видиш и ти. Ако ли не... аз съм тук. Не обещавам да те чакам, но... аз съм тук. Настигни ме, този път може да вървим заедно.
Тинувиел .
