Пленника в главата ми

Обичам. И още как. Обичам думата обичам, май и тя ме обича. Особено щом се промъква така. Тихо. Нервно. Нежно. Дополудяващо. Сомнамбулско. Да, от това се плаша. Всичко друго няма значение. Плаша се от собствената си любов. Обичам ли, обичам като луда. Като скитница. Като глупачка. Като мазохист. Правя си кафето и чакам да ми се обади. Зная, че няма да го направи. Никога не го прави.

И все пак чакам. Чакам си парченцето нежност. Той оставяше диря, знаете ли? Оставяше парченца нежност по пътя си. Като безвкусти бонбони ги хвърляше през рамото си, а аз ги събирах, поглъщах ги и живеех, благодарение на тях. Като глупачка. Като домашен любимец. Като никаквица...

Закъснява. Няма бонбони за мен. Няма да правим секс тази вечер. Няма да звънне на вратата и без да пита да нахлуе. В апартамента, в пространството, в устата ми. Няма да ме разтопи. Няма да се самозабравя заради докосването му.
А той всъщност докосва някоя друга. Не съм аз. Не, не отмъщава на мен, съвсем не. Аз съм тази, която изнасилва когато тя го ядоса. Аз съм онази. Отдушника. Втората, която никога няма да бъде първа. Защо?

Та аз го обичам. До забрава.

А знаете ли кое ме плаши най-много?

Той е нереален. Живее единствено в главата ми.

Scarlet  .

Заедно

“Понякога чувам как костите ми се напрягат 

под тежестта на всички животи, които не живея.“ 

/Джонатан Сафран Фоър/

Аз съм птицата, прикована на земята. Аз съм слепият орел, лъвицата без нокти. Аз съм диво животно, а живея в клетка. Аз съм конят, на когото возят децата по панаирите.  Аз съм мишената, по която стрелят. Аз съм столетница без име, без останала страст, без жажда, без кожа. Аз съм любовта, която нямаш, няма и да имаш. Аз съм късмета, който те спохожда ненадейно. Аз съм изненада. Аз съм мъгла. Аз съм загадка. Ти не можеш да ме достигнеш. Аз зная коя съм, а ти кой си?

Ти не си луна, не си и слънце. Ти си пълния сумрак. Не си лебед, не си и чайка. Ти си орел или ястреб. Не си основно, а си няколко последователни десерта.Ти си това, което чакам. Ти си нарицателно за враг, приятел и любов  (задължително в този ред). Ти си любимата ми скорост. Ти не си наказание, не си и милост. Ти си тъмната страна в шедьовъра. Ти си малкият детайл, който прави цялото нещо да изглежда перфектно. Ти не си началото, не си и края. Ти си просто свобода.

Моите демони, твоите демони... Заедно дали ще се саморазрушат?

А може и да се обикнат. Почти както се обичаме и ние.

Защото когато сме заедно... май сме всичко.

Енигма.

Нека бъдем взрив

Докосни ме. Толкова сме близо. Вземи ръката ми. Не се плаши, знаеш, че ще съм с теб. Ще ти поправя кафеварката, сърцето също. Позволи ми само. Позволи ми да забравя всеки белег, всяка рана. Минало не искам, само бъдеще с теб.
Докосни ме. Познаваш ме като петте си пръста. Знаеш целият ми свят.
Докосни ме. Приближи се. Помниш ли как те докосвах? Аз помня само аромата ти. Твоя си, единствен аромат. Помня устните ти, помня им вкуса. Уличната лампа и луната... Само те ни гледаха тогава. Щурците не пееха. Кучетата не смееха да лаят, нищо, че си чужд. Всичко беше затаило дъх. И тогава ме докосна.

Докосни ме пак. Заради цветовете. Цветовете под клепачите ми. Цветовете, които се смесваха с преплетените ни пръсти. Цвета на дрехите ни и най-вече цвета на целувката ни. Незабравим. Опияняващ.
Докосни ме. Светът трепери още, не може да се съживи. Нощта забрави да е тъмна, обагри се с мъгла, окъпа се със светлина. Вятър нямаше. Ни дъжд. Времето чак спря. И ни погледа. Страст такава кога ще види пак то?
Докосни ме. Нека видим как всичко около нас се разпада. Нека пада. Ти си моята опора, аз съм твоята греда. Лесно ли ще бъде? Не. Вечно ли ще е? Едва ли. Но имаме сега. Тук и сега, нека бъдем взрив! Да разрушим всичко, което стои между нас!

Докосни ме. 

Какво ли ще се случи този път?

Тинувиел .