В мен ли има нещо? За мен времето е спряло. В една греховна, тъжна секунда. И не може да се отърси, за да продължи да отброява. Сякаш всичко е замръзнало и аз съм затворена в един празен свят с повтаряща се самота. Няма кой да ме стопли в студени дни. Няма кой да ме прегърне с одеяло в ръце. Има само хора всякакви. От странни особняци до смотани дъртаци. Карат ме да се смея. А понякога да тъжа. Но резултатът е винаги същия. Винаги, винаги тук. Молейки се на парното да загрее и на времето да започне да тиктака.
Тик. Так.
Чакам, но не чувам секундарника.
Тик.Так.
Не. Само празното ехтене от димящия ми дъх.
Омръзва ми да гледам тоз часовник. Ден след ден, живот след живот. А всъщност нищо не живея. След като винаги е все едно и също. След време се огледах наоколо и осъзнах, че съм в празна стая с голи, грозни стени. Въздухът е застоял, а аз съм просто една прашинка в цялото безвремие. И часовникът е всъщност счупен. Що за свят ще да е това? Не съм Алиса, нито Джон Картър. Защо тогава изгонена съм от своята Земя?
А може би това е тя. И винаги ще да е била. И ние всички сме едни прашинки излющени от нищото, превърнати в нещо и след това затрупани сред други. Никой не е различен. Всички сме едно.
И всички чакаме ли чакаме..
А секундарника стои си все така.
И...
Пустота.
Enigma .
