Замък

Ако ме погледнеш отстрани, ще кажеш, че вече знаеш всичко. Че знаеш как се чувствам, че знаеш какво ще кажа. Но така ли е?
Ако знаеше на половина това, което чувствах, щеше да видиш колко фалшива е тази скапана и толкова пъти преправяна усмивка. Щеше да забележиш колко труден е всъщност живота ми и колко неестествено се държа, как се боря със самата себе си, как едва се сдържам да не се развикам, защото това е, което искам - да викам. Да викам докато някой не ме чуе (което едва ли някога ще стане).

Ако можеше да погледнеш в душата ми, нямаше да си мислиш, че съм истинска царица на драмата. "В чувствата на оня, когото сме спрели да обичаме винаги има нещо смешно." Какво съм виновна аз за това? Не съм аз онази, която драматизира. Просто зависи от гледната точка. Жалко, че не можеш да погледнеш и през моята.
Това е всъщност и проблема на повечето хора в днешния свят. Просто се ограничават от собственото си мислене. Техният живот е най-скапан, техните проблеми са най-големи, а всъщност и други хора страдат толкова, че дори и повече. Но е трудно да видим техните болки. Просто така сме устроени. Въпреки че това е ужасно грешно и "неетично".
А знаеш ли кое е най-забавното според мен? Че все още обичам когато драматизираш. Това е малко странно, нали?

Зная, че не съм единствената, която страда така. Зная, че на света има поне един човек, който върши същото, което върша и аз. Зная, че в момента не съм единствената, която гледа как собствения й замък бавно и болезнено се разпада. Тухла по тухла.

Тинувиел   .

Те или аз?

Мина много време. Но нищо не се промени.
Мина много време. Слънцето като че ли се скри? Може би.
- А ще се върне ли пак? - пита плахо душата ми.
- Едва ли. - отеква отговор в главата ми.
Аз съм на поляната. На поляната с нощните цветя. Единствените ми приятели са пустошта и безкрайният мрак. Цветята тук са точно като мен: те разцъвфат само в мрак, там където са сами.

Заобиколена от цветя, подарени от нощта.Скрита в сенките и наранена. Отново. A cякаш бе за първи път...
Най-трудния живот е на оня, който не пасва на картината, поставена в рамката с надпис "нормално". Странен ли си, асоциален ли си, гениален ли си - това те прави луд, че понякога и глупав в чуждите очи. Игра на асоциации, казаха ми билки, аз пък казах луна. Те се засмяха, засмях се и аз. В отговора ми имаше логика, но щом трябваше да им я обяснявам, кой е глупавия - те или аз?

Тинувиел   .

Докато

Нищо не трае вечно. Нито живота, нито ценните предмети, нито любовта. Няма и вечно приятелство, защото няма и безрезервна лоялност. Зная това, но въпреки този факт, все още ми се ще да не беше дошъл края. Все още се будя сутрин и се чудя какво ли точно сбърках.

Поне не ме боли вече. Някак сърцето ми замря. Радостта от живота също. Вкуса на щастието все повече прилича на вкуса на горчивата сълза.

Гласът ми е просто ехо, усмивката - криво огледало, искрен израз на тъга.

И нищо не е вече същото. А сякаш никой не разбра.

Понякога още ми се струва, че все пак има шанс. Но бързо убивам тази мисъл, защото не искам да се надявам. Да се надявам на нещо, което никога не ще бъде истина.

Когато сърцето не смее и не иска, опитите ще бъдат напразни. Има само "Да" или "Не". В този случай винаги отговорът е отрицателен. Значи няма смисъл. Зная го. Но не го чувствам. Не и докато още дишам. Не и докато все още имам сърце...

Тинувиел   .

Without you

Sometimes it's too hard.

It's too hard for me to handle it.

I can't handle with my life.

My life without you...

Tinuviel   .

Пътник

"Аз съм като пътник, чакащ автобуса. Въпреки че той може и да не дойде."
Упоритост. Отчаяние. Наречете го както искате. За мен е просто поредното неизпълнимо желание.

Тинувиел.

_______________________
Приемете го както искате. И без това едва ли ще стигнете близо до истината.

А вие?

Не виждам смисъла. Отново. Смисъла в съществуването на този свят, на всички тези хора... "Планетата, която толкова много искаше живот, че го получи. Не Венера. Не Марс. Земя."

Добре, и аз желаех много неща, и аз таях надежди, кроях планове за бъдещето... Къде изчезнаха всички блянове? Превърнаха се в прах... Но това е една друга тема.

Като се замисля... Земята наистина е "получила" желаното, но нека погледнем резултатите, свеждащи се до днешна дата. Глобалното затопляне. Замърсяване на природата. Въздуха е по-мръсен от къщичката на джуджетата преди пристигането на Снежанка. Ние, хората, сами подписваме смъртните си присъди. Съвсем съзнателно, при това. Аз сега може да ви говоря всичките тези неща, но това не значи, че рециклирам или може би да си гася лампата нощем, за да не хабя електричество. Не. Обаче за себе си имам отговор - аз нямам причина да живея, така че ми е все едно дали с мен ще умре цялото човечество или ще издъхна сама на дивана в хола на къщата си, починала от удар, гледайки телевизия, вдишвайки смока и с кислородната си бутилка до мен. Аз отговарям за себе си. А вие?

Тинувиел   .

Кошмар

Иска ми се да не бях тази, която съм. Може би ми се ще да не съм преживявала това, което ми се случи, но въпреки това, ако ми се отдаде възможност, ще сторя всичко по абсолютно същия начин. Случвало ли ви се е да съжалявате за нещо, а всъщност да ви се ще да го изживеете отново?

Иска ми се да бях друга. Иска ми се да бъда просто един обикновен човек сред всички останали, да бъда просто един никой за никого, иска ми се да изчезна от този грозен свят, да прекратя този безцелен живот. Но не мога. Не, че не ми стиска, просто зная, че не трябва. Зная, че ако бях просто една безмозъчна тийнейджърка, щях да се държа като разгонен заек и всичко да ми е наред, и да не изживявам всичко това, и да не плача всяка вечер, проклинайки себе си. Това тая към моето "Аз", към чувствата ми и към всичко, което ще се случи, което се случва и което ще се случва с мен. Една безмерна неприазън и отвратителна погнуса. Защо ли? Защото се хвашам отново да живея във "Филма". Защото се хващам отново да мисля за "любовта", което е грешно - такава няма. Защото си спомням колко хиляди пъти съм постъпвала като пълна глупачка, казвала съм неща, от които всеки би потънал в земята от срам. Защото се мразя. Защото ми писна сърцето ми да не слуша разума. Омръзна ми да го усещам в гърдите ми. Не го искам! Аз не заслужавам да обичам, не заслужавам и да бъда обичана! Аз съм просто една глупава грешница, по някаква неразбираема причина, закриляна винаги от по-висши от нея сили.

Иска ми се да започна на чисто. Иска ми се да забравя всичко, което ми се е случвало, да оставя само нещата, които се случват, да намеря нещо, което да ме прави щастлива и да си умра сама. Само че е твърде хубаво, за да се превърне в истина.

Иска ми се да завали. И дъждът да измие цялата болка по отминалите дни, да изтрие сълзите и да мога да продължа напред. Капките да се стичат по ежедневието ми, отразявайки душата ми, но скривайки спомените от полезрението ми.

Иска ми се да забравя всички приказки, които зная, просто защото виждам колко прозрачно лъжливи са. "И заживели щастливо"... за няколко дни. След това принцът избягал със слугинята, народили си дечица, а влюбената принцеса се върнала при мащехата си, третирана като куче, вършейки цялата черна работа. Това е реалността. Такъв е и моят живот. Приказка, заплюта и захвърлена, превърната в нищо повече от един кошмар.

Tinuviel   .

Неоткриваема истина

40 минути преди 2011 година.
Един разговор. Просто думи. Един разговор, който промени всичките ми възгледи. И тук е мястото да благодаря на този човек. За какво, не зная. Може би, че ми отвори очите. За всичко. За света. За хората. Благодаря, че ми зададе тези въпроси (или беше само един?). Даде ми доста храна за размисъл.

---

"Какво е истината?"
Мълчание. Най-добрия въпрос, който ми зададоха за цяла една година. Нямах отговор. Затова и е най-добрия.
"Стига де, никога не си ли мислила за това?"
Всъщност не. Зная какво е истината, но как да я обясня с думи? Самата аз я избягвам, как бих могла да отговоря?

Истината е сложна. Тя изисква усилия, тя предизвиква болка. Истината не винаги е най-доброто решение. Истината е това, което ни кара най-много да съжаляваме. Най-трудното нещо за казване. Истината.

Истината е пресечната точка между реалността и начина, по който я възприемаме. Тя може да бъде разтълкувана по хиляди, милиарди начини и все пак да не сме дори близо до същността й. Няма чиста истина. Това е просто израз. Защото в един момент, казвайки всичко както си е, се оказва, че нищо не е каквото изглежда и следователно истината се превръща в една голяма лъжа.
Това, което често наричаме "истина" често е просто грешни обстоятелства, разтълкувани и приети на криво. И в крайна сметка, макар гледана през една наклонена призма, в основата е точно истината.

Добре, тогава явно я има. Само че, оставайки за няколко минути в нашия свят, вече е променена до неузнаваемост. Ето например митовете. Прометей (за него мога да се сетя в момента) е откраднал огъня. Добре. Само че "откраднал"? От кого? Боговете. А как е стигнал до тях? В смисъл, къде ги е открил и защо и до ден днешен все още не сме ги намерили? Звучи не логично. Това не го прави лъжа, но не го прави и сто процентова истина. Да, някой е открил огъня. Това е сигурно. Друг е въпроса, че едва ли е бил полубог и е бил измъчван с години от орел... Виждате ли, отново всичко е изкривено. Каква е истината в този случай? Никой не знае. И никой не е доживял да ни разкаже. Случай, който не бих могла да разнищя. Случай, в който реалната история е изгубена. Както в много други. Но я има. Имало я е. Друг е въпроса, че няма как да я открием.

Тинувиел   .

Към чочко

Е, какво да кажа? ..  Отново имам твърде много за казване и не знам от къде да започна.

Май, пак ще говоря за обичайната тема. Повика на сърцето ми. Е, какво пък, на вас може и да ви омръзна, ама пък аз искам да си излея всичко. Честно и почтено. Като за последно.

Искаш ли да ти говоря от сърце, чочко? Зная, че четеш това. Време е за истината. Стига недомлъвки и загадки. Това, което искам да разбереш, чрез този блог, чрез действията ми, чрез безмълвните догадки, които ти крещя, просто поглеждайки те в очите.
Липсваш ми. Това е истината. Цялата. И не, не ми липсва просто докосването или усещането от допира на кожата ти или насладата, която ми носиш. Липсваш ми самия ти. Такъв какъвто си. Приятел. Моята пътеводна звезда. Човекът, на когото разчитам безрезервно и човекът, който ако ми каже: "Скачай!", аз ще скоча, просто защото зная, че ти никога не би ми мислил злото и ако не си сигурен, че нищо лошо няма да ми се случи, не би ме накарал да сторя това.

Това, което ми липсва си самият ти. Чист. Неопетнен. Или поне такъв какъвто според мен си, това, което виждам в теб. Може би... Ангел? Да, нещо подобно. Защото ангелите не дават неминуемо и само добро на останалите. Те и ги наказват. Като по този начин отварят очите на глупците. Да. Такъв ангел си. Вярваш или не.  Ти си такъв. Дори и да отричаш. Дори и да не си съгласен. Не, не искам да споря, зная - ти мислиш друго. Но аз те смятам за такъв. И това е. В момента си изливам душата. Казвам ти всичко.

И знаеш ли от какво ме боли най-много? От това, че страниш от мен. Както се страни от змия, влезнала в къщата. Не зная, може и такава да съм за теб. Съжалявам ако наистина смяташ така.
Рани ме? Да. Рани ме. Но това вече няма значение. Аз вече забравих. Не теб. Болката, която ми причини. Остава в миналото. Вече е само желанието. Да ми бъдеш приятел.

Тинувиел   .