Не искам да си го признавам, защото го направих въпреки всички многобройни предупреждения. Бил е лош. Бил е долу, бил е горе. Правил е какво ли не, запознал се е с кого ли не, оправил е половината град и много отвъд. Не съм наивна, няма да се промени. И не искам да го прави. Искам да бъде себе си без задръжки и аз да правя същото около него. Не си затварям очите и не се заблуждавам.
И въпреки това... Въпреки всичко, той просто ме завладя. Не го очаквах. Подготвях се, стягах се максимално, отричах до последно, но ми влезе под кожата като скарабей. Бих казала, че не го усетих, но ще излъжа.
Беше онази вечер. Бях с нова, покъртително ужасна прическа. Контактните ми лещи ми надраха окото и не можех да го отворя за повече от три секунди. Сълзеше непрестанно, поду се и почервеня като домат. Той ми помогна да потърсим денонощен офталмолог, но струваше главоломно много. Прегърна ме, изключи всички лампи, защото ме убиваха, и каза: "Хайде да слушаме приказки". Лежахме в тъмното, гушехме се и слушахме за "Дребосъчковците", "Али Баба и 40-те разбойници" цяла вечер. Той припяваше, подаваше реплики и когато му се извиних, че съм останала, което не беше планирано, и му преча да гледа някой филм, той просто се усмихна и каза "За какво говориш? На мен ми се слушат приказки."
Няма да го кажа. Няма да го призная. Ще остане просто написано и запомнено тук. Но заради многото вечери и дни преди това, най-вече заради прекрасността и нежността на тази реално злополучна вечер.... Мисля, че се влюбих в него.
