Нищо

И мога да си спомня как започнато бе всичко. Първо беше капка, а после стана море. Потопи целия свят и погълна цялата ми любов. Не остана нито щастие, нито доброта. Не намерих сили, не намерих и посока. Нито ден не искам да прекарам пак при теб.

А морето, морето... Така тихо е то. Като моята душа. Преди се опасявах да не полудея от гласове, а сега не чувам нищо. Нищичко с празни очи. Минавам през хиляди, хиляди угаснали мечти. Живея сред милиони хора с път и надежда. А аз съм като празна кутия в препълнен свят. Нищо не ме изкушава. Нищо не мърда в мен. Мразя когато е така. Но каквото и да правя, както и да го правя, все дотук стигам. До душевна смърт. До чувстване на нищо...

Днес сънувах промяна. Красива промяна. Но после се събудих и осъзнах, че са останали парчета спомени. И всичко си е същото. Исках да можех да запаля колата и да променя всичко. Исках не да бягам, а да се променям. Защото когато искаш да ти се случи нещо ново, правиш нещо, което никога не си правил. Опитвала съм го, но нищо не стана. Постоянно става едно голямо нищо. Казват, че след продължителния дъжд винаги следва голяма прекрасна дъга. Толкова вода изтече... Толкова бури преживях... И още чакам слънце. Още чакам щастие или поне усмивка. Нямам желание за нищо. Свърши ми вълнението. Свършиха ми усмивките - фалшиви или не. Свършиха запасите от всичко. Магазина е празен, вървете си, няма какво да ви дам. Остана не-чувствам-нищо и все-ми-е-едно. Ако искате, с пълни шепи ще ви давам. Друго не мога да предложа. Само сенки и красиви лъжи. Счупена любов, кратка суета и после линията пак е същата - като пулс на мъртвец е живота ми. Няма нищо да го направи интересен, няма нищо да го направи цветен. Взеха ми цветовете, остана сребърно и черно. Друго нямам. Ни сърце, ни душа.

Ако искаш, остани. Все ми е едно.

Somebody.

Душевна умора

Гледам просто тъй. В нищото. И си спомням как един приятел ми беше казал, че четеш ли блога ми, изпадаш в депресия за седмица. Какво да правя аз тогава щом душата ми е в моя блог? Това са живота, мислите ми, лудостите ми, надеждите им... Или липсата им. Някъде тук измежду тези думи се крие любовта ми. Щастието ми. Някъде тук. Но всичко са само думи. Думи, думи, думи. Изморена съм вече. Изморих се да мечтая и да вярвам. Изморих се от това да бъда тук когато тук няма никого. И да чакам някой да се появи. Омръзна ми от тази стая. Но не мога да затръшна вратата. Явно цял живот ще си седя тук. Но сега е различно. Сега никого за нищо не чакам.

Умирам. Отново. Губя. Губя всичко. И скоро ще остана с нищо. Уморих се да се боря с теб, Господи. Уморих се да доказвам, че не си истински. Уморих се да бягам от местата, на които ти лежиш. Уморих се от манията, която загнездваш в сестра ми. Но няма да се противя повече. Уморих се да бъда някого, а не нещо. Сега просто свивам рамене и изсъхвам душевно. Защото някога аз бях роза, но сега остана само пепел. Пепел, която вятъра отвява. И сигурно ще долетя до мястото, на което искам да живея. Но тогава... Тогава вятъра пак ще ме подеме. Ще бъда изгонена, преместена от мястото, на което принадлежи сърцето ми. Но няма проблем. Доста пъти го гонеха от всякъде.

Въздъхвам тежко преди да затворя очи. И виждам мрак. Мрак. И още мрак. Казват, че когато държиш очите си затворени достатъчно дълго, накрая ще започнеш да виждаш светлина. Стоя с часове с очи затворени и чакащи. Чакам светлината или поне смъртта. Но ги няма. Нито едното, нито другото. И тогава... Тогава започвам да си пея докато заспя. Помня смътно как майка ми ми пееше преди. Галеше главата ми и целуваше челото ми преди да излезе. Беше отдавна. Но беше хубаво.

А след това идваше следващия ден. И красотата на нощта изчезваше. Все още е така. Все още живея заради звездите, заради луната, заради песента на щурците. И не мога да спра да ги гледам. Не че очаквам нещо, просто... Просто сигурно някъде там се е скрила уморената ми душа. Няма къде другаде да е. Не остана място, което да не съм преровила.
Но да, разбирам я. И аз бих се отказала. Но не искам да се улеснявам. Цял живот съм живяла в ада. Рая ще ми се стори скучен.
Само проклетото сърце да спре да бие...
И ще получа своята почивка. Ще имам най-после всичко. Ще съм спасена. Избавена. Изпепелена...
Може би дори щастлива. Колко смешно звучи това ...

Somebody .