Някой от вас носил ли е контактни лещи? Да, понякога може да бъде много неприятно, дразнещо и вредно, но... Знаете ли какво е чувството?
Събуждам се сутрин. Отварям очи и всичко е размазано. Това там човек ли е или дреха, закачена на гардероба? Дреха е, това е добре. Ставам мъчно и си търся очилата. Търся ги, ама... Някой пак се е опитвал да подрежда. Тея хора не разбраха ли, че мразя да ми пипат нещата? Все едно. Не виждам ясно. Спомням си времето когато не носех лещи, нямах и очила. Знаете ли какво е да виждате някого и съвсем смътно да виждате чертите му? Ужасно е. Слагам си лещите. И отварям очи за един нов свят. Виждам всяка подробност. Виждам как пламъчето в очите на човека до мен се променя непрестанно, виждам ясно имената на улици, виждам точния цвят на косата на околните... Виждам всичко както го виждате и вие.
Ще ми се да можех да сложа още едни контактни лещи. Само че с тях да успея да разбера какво да сторя по-нататък, положението да ми се изясни и да намеря решение. Иска ми се да видя дори най-малките, но важни подробности, които пропускам и да наредя пъзела. Иска ми се да видя какво да направя с живота си.
"По тъмно аз се връщах вкъщи
и носех своята умора.
Вечерята бе сладка всекога
и меко - твърдото легло,
над мен горяща лампа
и две в стъклата на прозореца,
и за да виждам ясно сънищата,
аз лягах си със очила."
- "Младост", Атанас Далчев 1925 г.
