ха.

Някой някъде там сигурно сега се чуди някога ще бъде ли обичан както трябва. Някой някъде там в момента скапва живота си заради младежки забавления и игри. (Поне един човек в света върши това, което вършиш в същия този момент когато го извършваш.)

Има ли някой, който мисли за него, също като мен?

Тинувиел  .

Сбъдната мечта

Ето че дори на най-красивото място на света, аз се чувствам сама. Не, че нямам при кого да ида. Не, че нямам кого да обичам. Не, че нямам кой да ме обича безумно. Но аз съм си аз. Сама до гроба. Ничия никога. Една и съща завинаги.Опитах, опитах! Опитах да сбъдна нечия мечта. Опитах, но не мога да продължавам. Не търпя да ме обичат, а аз да не искам да погледна. Оф, защо трябва да се разправям изобщо? Майната му на всичко. Не вярвайте на онези, които ви съветват да спрете да преследвате и да изчакате този, който преследва вас. Не вярвайте на онези, които ви казват, че е по-добре да те обичат отколкото да бъдеш обичан. Не вярвайте на нищо, което ви казват. Те не знаят какъв е животът ви. Няма как да разберат. 

Има едно единствено нещо, за  което са прави. Мечтите се сбъдват. Аз се сбъднах за един човек. А утре ще разбия сърцето му.

И за първи път мен изобщо не ме боли...

Tinuviel  .

Обичам те

Иска ми се понякога да вдигна телефона и да ти кажа, че те обичам. Искам го толкова силно, че стигам до твоето име в контактите и затварям преди да започна да набирам. Може би не трябва да форсирам нещата. Може би ако ни е писано да те обичам, това ще стане някога. Надявам се само да не е късно. Защото ти ще си единствения човек, за когото ще съжалявам някога. Ти ще си онзи, когото няма да забравя. Ти си онзи, който ще ми причинява вечна болка. 

Обичам те, не чуваш ли как викам името ти насън? Не ме ли виждаш навсякъде? Или съм само аз? Не, не.. Винаги съм била само аз и лудостта ми. Винаги, винаги, винаги. Искам да се върнеш. Господи, колко отчаяно искам да се върнеш! Не мога. Не мога. Едва сдържам сълзите си щом помисля за теб. А всичко ме кара да мисля за теб. 

Обичам те.

Обичам те.

Обичам те.

И това е най-голямата грешка в живота ми. Не искам да те обичам. Не искам да е така. Защото ти не се интересуваш, ти можеш да имаш всяка. А аз искам само теб. Като пълната глупачка. Но поне не те преследвам. Не те притеснявам. Просто тайничко в ъгъла умирам за теб.

Обичам те.

Казах ли го вече? Ако не...

Обичам те. 

И не мога да го отрека. 

А ми липсваш толкова много... Искам парфюма ти. Искам усмивката ти. Искам дори ужасния ти нос и понякога лакираните ти нокти. ( :D ) Искам те. Целия да си мой. Изгарям, жертва на любовта си. Жертва на себе си.

Някога ще се върнеш ли? Ще си ме спомниш ли? Или просто ще бъда някоя си, някога си там? Убиваш ме. Много, много бавно. Не чувствам нищо, не виждам никой. Само играчки в ръцете ми. Или аз - играчка в нечии ръце. А не искам. Искам да бъда с теб. Не искам да се чудя какво би било. Върни се, моля те. Всичко е сиво. Всичко е, а всъщност е нищо. Твърде млада съм, за да бъда толкова нещастна. Искам да плача, а не мога. Искам да обичам някой друг, а не мога. Влезна ми под кожата, момче. Време ти е да излезеш! Моля те, моля те, върви си! Нека не си те спомня никога! Нека нищо не почувствам, но да не те обичам. Защото от такава любов боли. От тази любов ме боли до задушаване. Задушавам се, мили мой. Задушавам се. 

...

Обичам те.

Не знам. Искам просто да заспя. "Разменям замъка си за вретено". 

Сънищата са приятни. Различни са от реалността.

Сънищата са красиви. Особено ако сънувам теб.

Ех, иска ми се да те сънувам цял живот.

Теб и мен...

Просто аз.

Нищо

И мога да си спомня как започнато бе всичко. Първо беше капка, а после стана море. Потопи целия свят и погълна цялата ми любов. Не остана нито щастие, нито доброта. Не намерих сили, не намерих и посока. Нито ден не искам да прекарам пак при теб.

А морето, морето... Така тихо е то. Като моята душа. Преди се опасявах да не полудея от гласове, а сега не чувам нищо. Нищичко с празни очи. Минавам през хиляди, хиляди угаснали мечти. Живея сред милиони хора с път и надежда. А аз съм като празна кутия в препълнен свят. Нищо не ме изкушава. Нищо не мърда в мен. Мразя когато е така. Но каквото и да правя, както и да го правя, все дотук стигам. До душевна смърт. До чувстване на нищо...

Днес сънувах промяна. Красива промяна. Но после се събудих и осъзнах, че са останали парчета спомени. И всичко си е същото. Исках да можех да запаля колата и да променя всичко. Исках не да бягам, а да се променям. Защото когато искаш да ти се случи нещо ново, правиш нещо, което никога не си правил. Опитвала съм го, но нищо не стана. Постоянно става едно голямо нищо. Казват, че след продължителния дъжд винаги следва голяма прекрасна дъга. Толкова вода изтече... Толкова бури преживях... И още чакам слънце. Още чакам щастие или поне усмивка. Нямам желание за нищо. Свърши ми вълнението. Свършиха ми усмивките - фалшиви или не. Свършиха запасите от всичко. Магазина е празен, вървете си, няма какво да ви дам. Остана не-чувствам-нищо и все-ми-е-едно. Ако искате, с пълни шепи ще ви давам. Друго не мога да предложа. Само сенки и красиви лъжи. Счупена любов, кратка суета и после линията пак е същата - като пулс на мъртвец е живота ми. Няма нищо да го направи интересен, няма нищо да го направи цветен. Взеха ми цветовете, остана сребърно и черно. Друго нямам. Ни сърце, ни душа.

Ако искаш, остани. Все ми е едно.

Somebody.

Душевна умора

Гледам просто тъй. В нищото. И си спомням как един приятел ми беше казал, че четеш ли блога ми, изпадаш в депресия за седмица. Какво да правя аз тогава щом душата ми е в моя блог? Това са живота, мислите ми, лудостите ми, надеждите им... Или липсата им. Някъде тук измежду тези думи се крие любовта ми. Щастието ми. Някъде тук. Но всичко са само думи. Думи, думи, думи. Изморена съм вече. Изморих се да мечтая и да вярвам. Изморих се от това да бъда тук когато тук няма никого. И да чакам някой да се появи. Омръзна ми от тази стая. Но не мога да затръшна вратата. Явно цял живот ще си седя тук. Но сега е различно. Сега никого за нищо не чакам.

Умирам. Отново. Губя. Губя всичко. И скоро ще остана с нищо. Уморих се да се боря с теб, Господи. Уморих се да доказвам, че не си истински. Уморих се да бягам от местата, на които ти лежиш. Уморих се от манията, която загнездваш в сестра ми. Но няма да се противя повече. Уморих се да бъда някого, а не нещо. Сега просто свивам рамене и изсъхвам душевно. Защото някога аз бях роза, но сега остана само пепел. Пепел, която вятъра отвява. И сигурно ще долетя до мястото, на което искам да живея. Но тогава... Тогава вятъра пак ще ме подеме. Ще бъда изгонена, преместена от мястото, на което принадлежи сърцето ми. Но няма проблем. Доста пъти го гонеха от всякъде.

Въздъхвам тежко преди да затворя очи. И виждам мрак. Мрак. И още мрак. Казват, че когато държиш очите си затворени достатъчно дълго, накрая ще започнеш да виждаш светлина. Стоя с часове с очи затворени и чакащи. Чакам светлината или поне смъртта. Но ги няма. Нито едното, нито другото. И тогава... Тогава започвам да си пея докато заспя. Помня смътно как майка ми ми пееше преди. Галеше главата ми и целуваше челото ми преди да излезе. Беше отдавна. Но беше хубаво.

А след това идваше следващия ден. И красотата на нощта изчезваше. Все още е така. Все още живея заради звездите, заради луната, заради песента на щурците. И не мога да спра да ги гледам. Не че очаквам нещо, просто... Просто сигурно някъде там се е скрила уморената ми душа. Няма къде другаде да е. Не остана място, което да не съм преровила.
Но да, разбирам я. И аз бих се отказала. Но не искам да се улеснявам. Цял живот съм живяла в ада. Рая ще ми се стори скучен.
Само проклетото сърце да спре да бие...
И ще получа своята почивка. Ще имам най-после всичко. Ще съм спасена. Избавена. Изпепелена...
Може би дори щастлива. Колко смешно звучи това ...

Somebody .

Пиратска история

Вечери... Толкова хиляди самотни вечери пропилях в мисли за теб. Толкова хиляди звезди тормозих с желания. А те просто искаха да паднат. Досущ като мен. Искат просто минута спокойствие. Не е приятно да те гледат. Милиарди хора в самотните си вечери да те гледат и да се надяват да паднеш. Започваш да се чувстваш непълноценен, неистински. Сигурно така се чувстват звездите. Като мен.
А ти видя ли поне една звезда, която да пада и да си пожелаеш мен? Минах ли ти изобщо през ума? Мислил ли си някога, че ще стигнем до тук? До едното празно саркофаже, където бяхме заключили сърцата си. Помниш ли? Помниш ли как ги сложихме там заключени, за да не се отделят никога едно от друго? Отделиха се. Много болезнено се отделиха. С писъци и сълзи. С мълнии и дъжд. А нашата причина просто седеше и чакаше. Наслаждаваше се на победата. А след това изчезна. Безследно. Като призрак на някаква омраза. Като лодкар адов. И ни остави тук. В едното никъде.
Стигнах до саркофага, да. Но не смея да го отворя. Седнах тук и не мога да мръдна. Гледам звездите като във всичките си самотни вечери и се моля. Не зная за какво. Може би за щастие. Може би за спокойствие. Не зная. Сама не зная.
А те искам. Толкова много те искам!
Желая мириса на кожата ти. Желая грубите ти целувки. Желая топлите ти прегръдки когато се чувствах сигурна... Желая те. Целия. В мен. До мен. Тук. Желан си. Чакан си...

И сега, когато отварям саркофага...
Мисля си за теб. Мисля си за липсата. Търся спасението. И се надявам да го открия.
Но когато капака е вече повдигнат, осъзнавам, че не си го оставил празен както мислех. Не. Той беше пълен с черна светлина, грееща от твоето сърце. В ръцете си го държа. Като стъкло. Като най-важното нещо на този свят. Няма да го пусна, обещавам. Полагам го на гърдите си и въпреки че не разпознава тялото ми, то се чувства като у дома си. Една сълза се търкулва от бузата ми и среща за първи път суровия свят. Поглеждам сърцето ти отново. Макар и черно като катран, за мен то е най-красивото и светло нещо в целия свят. Прошепвам му тихо: "Бъди мой"  и затварям шепи. Вече не е в ръцете ми. Сега неговото сърце биеше в моите гърди.


А на капака имаше бележка.
Не беше любовно писмо. Беше списък с вечери. Списък със самотните му вечери. И осъзнах, че когато той е бил сам в целия свят, аз съм била точно там - на другия край на света. Тъжна колкото него.

Тинувиел  .

Героиня

"Всеки е някой и винаги ще бъде."

- От поздрав по радиото

Аз не съм виновна за празните си очи. Аз също искам да са пълни с любов и светлина. Аз също искам да живея, а не да се влача като призрак без сянка.

Чувствам се като онези героини от романтичните филми. Филмът свършва там, където започва перфектността. И всички се надяваме да бъдат вечно заедно и нищо да не ги дели. Но кой знае каква е историята? Аз съм от онези послесловни героини. Онези, които са имали всичко. Защото не е здравословно да получиш цялото си щастие наведнъж. Хубаво е да го взимаш бавно, бавно - на лъжички. А не така.

Разхождам се из празната кръгла земя и търся парченцата от сърцето си, разпръснати навсякъде. Защото без светлината си не мога да живея. А часовникът тиктака. Времето ми свършва и задачата ми скоро приключва. Как да сторя немислимото? Върнете ми крилата и ще го сторя! Върнете ми душата и ще успея!
Но не...  Светът взима. А след това дава. Но и него си взима...

Somebody.

Лудост

Искам да стоя точно така. Да не мога да дишам, а сърцето ми да боли. Защото аз цялата съм болка и мъгла. Искам не да забравям. Искам да се откъсвам. Искам да се отдада на собствената си лудост. Искам да разруша всичко и да не оставя никой жив. Омръзна ми да пиша по тези стени. Не остана място от молби и плач. Омръзна ми да намирам сили да продължа. Искам вече да ги нямам. Искам да избягам. Искам да съм никъде. В някоя тъмна стая и да остана насаме с призраците, страховете и личностите вътре в мен. Луда съм, да. Искам да бъда луда. Омръзна ми да съм такава каквато не съм. Омръзна ми да преследвам за капка любов. Омръзна ми да обичам и да бъда необичана. Писна ми да чакам до вратата. Уморих се искам да заспя. Паникьосвам се. Искам да избягам. Искам да не съм тук.

Лудост, лудост, лудост....
Никога не е била толкова силна. Добре, че няма кой да ме види сега. Щеше да пищи и да бяга без глава.
Искам и аз да бягам. От лудост. Да бягам от всичко. Помня всички рани и всички думи... Помня всичко, а не искам да се беше случвало. Случвало ли се е изобщо?

Аз съм птица в нощта. Аз съм шепот в дъжда. Аз съм сянка в деня. Аз съм ничия никаквица. Аз съм едно счупено нищо, запълнено с фалш. Аз съм една проста скица без цвят. Само цигара в уста и мисъл в ума. Аз съм Айнщайн, аз съм Дикенс. Аз не съм себе си и никога не съм била. Аз съм луда писателка с нищо на света. Аз просто чакам отново смъртта.

И все пак я държа. Държа я. Трябва да я удържа.
Защото ако пусна лудостта......

Scarlet.

Love Letter

Това е едно писмо, което никога няма да изпратя. Писмо, което никога няма да прочетеш. Но то е за теб и само за теб.
Искам любовта ти. Отново. Но не желая да е придружена с фанфари и заря. Искам нещо простичко, но красиво. Странно, но добро. Искам светлина под миглите и пеперуди в стомаха, море в мечтите и ръцете ти, около мен. Искам просто да сме влюбени, отново. И всичко да е както преди.

Но чувствата стават спомени. А спомените не се връщат. Грешките се повтарят, а любовта омраза не става. Но ме е обвила носталгия ... Носталгия по едно щастливо време. Далечно, много далечно време. Усмихвам се като си спомня. Рядко ми се случва.
Ти ме прегърна небрежно, а аз легнах в теб. Целуна ме по главата, а после по устните... Скри глава в косите ми и прошепна нещо, което не можах да чуя. Но нямаше и значение. Думите са дим. Те нямат значение. Те не се казват искрено, изкривяват се докато накрая от тях не остане нищо...
И наистина нищо не остана. Само спомени и болка. Благодаря ти за щастието, което ми даде. Иска ми се да бе продължило по-дълго. Но всяка приказка завършва с "Заживели щастливо", така че явно дори в приказките краят не е хубав и за това го режат.
Така че ... продължавам да пия чашата си болка със самота за разредител. А ти... ти бъди щастлив. Без мен. Сигурно и аз някога ще бъда. Не знам. Искам само да знаеш. Обичах те. Преди, сега и всякога. Но всичко се промени. Ние се променихме. И нищо вече няма да е същото ...

Някога твоя,

Аз

Без нея

Тежко ми е. Няма я . Моята сестра от друг живот. Някак по-тежко ми е като я няма. Докато е тук и знам, че ще си бъде тук всичко е някак прекрасно, игриво и запълнено. А сега я няма. И на мен ми е тежко. Не ми харесва това, в което се превръщам. Не се любувам на сегашната си същност..

Китарата изскърцва в ъгъла и аз се усмихвам половинчато. Сякаш ми напява за онези тежки песни, приятни дни, дълги цигари и бира резерва. За онзи сладък смях и невероятни очи...
Знаете ли какво е? Чувстваш се сякаш нямаш отражение в огледалото. Сякаш си възползващ се вампир. Сякаш чакаш, чакаш... чакаш. Чакаш цяла вечност, а нужното не идва. Гледаш се в огледалото и не знаеш кого виждаш. Не се чувстваш ни сам, ни самотен, ни празен. Един такъв ... никакъв. Ходиш без лице, смееш се без сърце и обичаш без грях. Малко е странно. Да, всъщност много е странно.

Но странностите са моя живот. Самотата е отчайващо прекрасна, любовта е крайно нетрайна, а душата винаги е свита. Раздразнена. Засрамена. Никаква.
Тежко е. Много по-тежко е без нея..

Nobody .

Хааайде, сватба ;)))))

Неопределеността предизвиква надежда, но понякога предизвиква страх. Страх ме е, че пак ще стане както винаги се случва. Има толкова много неща, които бих искала да се променят, но не знам как. Опитах всичко, промених каквото можах, но тогава нищо не се случи. Нищо, нищо, нищо. А сега .. Сега изведнъж се случва това. Целуваш ме там където са ме целували вече. Прегръщаш ме както много други. Говориш ми същите неща. Не правиш нищо специално, може би заради това не те чувствам специален..
Но защо тогава не мога да спя? Защо не ми върви откакто ти дойде? Тръгвам си, надявам се, че го разбираш. Не можеш да останеш с някой, който не смята да ти даде нещо. Такива хора стават само за използване. И точно това ще направя. Съжалявам, скъпи, но чакам друг. Радвам се все пак, че спря до мен. Така ще имам с какво да се занимавам докато чакам. Надявам се, че не възлагаш големи надежди на нас.
Защото твоите приятели за мен са селяци, а за теб моите са ненормални (всъщност наистина са). Защото зад моя гръб  се говори много и все хубави неща, не ти трябва да почват и за теб, чакам интригата, чакам злобата. Няма да закъснеят. Ти си точната ми противоположност. Те се привличат, но само докато на едната противоположност не й омръзне, а на мен ми писна.
Исках другарче за игра, това и получавам. Добре, няма да откажа. Мен не ме бърка, надявам се, че и ти няма да намесиш чувства. Благодаря ти, не ми трябваш. Аз съм кучка, на която й е все тая, поздравявам те - от торбата с путките ти извади хуя, при тва с топките напред.
А сега ми трябва цигара. Кафето вече е готово. Хааайде, сватба ;)))))

Scarlet .

Точно време

И колкото и да ценя подаръците от теб, колкото и да нося гривната, която ми направи, точно те ще ми показват как никога не съм те обичала. Спомените навяват отминали, хубави времена. Когато аз и ти - добре де, само аз - бяхме щастливи. Ти казваше, че ме обичаш, аз казвах същото на глас. Но сега осъзнавам, че всъщност нищо не е имало значение, нито за теб, нито за мен. Аз му отдавах такова. А нямаше смисъл. Нямаше никакъв смисъл ... Само изгубено време и похабени драми за едно глупаво, неистинско чувство от моя и твоя страна. И в крайна сметка наистина нищо не остана. Нито нещо твое, нито нещо мое. Когато чуя нашата песен нищо не трепва в мен, освен една мътна носталгия и чувство на свобода. Когато усетя във въздуха подобен на твоя парфюм... Когато извадя някоя обица от кутията за бижута.... Ами... Нищо не става. Което е и хубаво, и лошо. Но е все едно. Безразлично и безсмислено.

Слушах една песен, в която се пееше са единствената. Сигурна съм, сигурна съм, че знаете тази песен. Слушах я и си мислех... "По дяволите. Аз нямам на кого да кажа тези думи. Досега не съм срещала човек, на когото с последния си дъх да кажа, че си отивам, но винаги ще има любовта ми." Осъзнах го. И това ме плаши. Имам нужда от такъв човек. А дори не знам кой е. 

"Рано е." Рано е, но това не значи, че не ми е нужно. За всичко си има точното време и точното място. Но аз имам навика да закъснявам. И пропускам най-важните неща от живота си... Дано не съм пропуснала мъжа, подминавайки го по улицата като непознат.

Тинувиел  .

Мечти

Липсват ми онези времена. Когато бях безгрижно момиченце без особено много задължения освен това да мечтае.

Мечтаех да бъда кралица и да имам свое царство, или пък да съм принцеса от приказките и да намеря своя принц. Любимото ми списание винаги ме посрещаше с думите: "Всяко момиче може да бъде принцеса". И това ме правеше щастлива, защото тогава бях една топка с не особено красив вид, и ми даваше надежда, че може би, само може би, светът, в който живея, би могъл да бъде почти толкова хубав колкото мечтания ми свят. Живеех в своя филм, имах своята мечтана любов, въпреки че бях недокосвана от момче. Бях всичко, което исках.

Мечтаех да живея в планината. Далече, много далече от целия си живот и да имам 3-4 коня. Но да знам, че не съм сама. Да знам, че до себе си имам верни приятели, които биха направили всичко за мен. Щях да си живея царски, да яздя непрестанно и да отглеждам животни. Междувременно в съседство щях да имам готин мускулест мъж, с когото в последствие щяхме да се оженим и да остареем заедно....


Ето че мечтите се променят. Сега мечтая единствено за малко свободно време, за да пиша, тишина, спокойствие и пространство, където да остана сама с мислите си. Малък лаптоп, кола и изключен телефон. Всичко е толкова... Толкова шумно. Искам малко самота. Искам тишина. Искам отново да съм онова момиче, което обичаше конете и замъците от пара. Всеки Божи ден се моля на Вселената да я върне и да мога да правя живота си по-цветен отколкото е.

Enigma   .

Реалности и светове

Аз съм момичето с пегаса. Защото само с неговите крила успявам да полетя. А чувството да летиш е неописуемо. Като карането на колело. Но тук, тук трябва доверие. Не се ли довериш на своя пегас - умирате заедно в света на мечтите. Дали смъртта с нечия друга душа е по-лека смърт? А може би това я прави още по-трагична.... Когато си свързан с някого, не можеш да прекъснеш връзката, дори да искаш. Завинаги чувствата ще се смесват, понякога в хармония, друг път в нещо, подобно на разноцветно кълбо прежда; но винаги, винаги ще са едно цяло.

Аз съм момичето с дракона. Защото всеки има нужда да бъде пазен. Аз също. Най-приятно е  да затвориш очи и да си сигурна. Да знаеш, че има кой да те спаси от нещата, от които самата ти не можеш да се спасиш. Да държиш около себе си нещо толкова силно, което да е готово да даде живота си за теб... А ти да му пееш приспивни песни докато сама не заспиш, защото колкото и уморен да е, ще иска първо ти да си в безопасност. Да те гледа с огромните си опасни очи, пазещи нежност единствено за теб и да те носи не къде да е, а точно в сърцето си. Това, което правиш и самата ти...

Аз съм момичето със совата. Нощна птица, също като мен. Мрак. Тишина... Всичко, което иска душата ми. И да съм сама. Напълно, напълно сама. Много далеч от света. Там, където всичко е черно. Няма други цветове. Един спокоен свят, изпълнен с красотата на шепота и жестокостта на всеки звук. Там където можеш да бъдеш, но всъщност да си другаде. Мястото, на което изпълняваш мечтите си само с мисъл. Там където няма приказки и митове. Там, където всичко е истина, а реалността е нищо. За това ... Заспивай, заспивай, скитнице, това е твоят свят, който търсеше цял живот. Тук е любовта, надеждата и светлината, споени в един черен механизъм със скрити джаджи. Тук всичко, което е реално, всъщност не е. Всичко, което има смисъл, не е такова, каквото изглежда. Тук няма време. Няма нощ и ден. Тук си ти и само ти. Няма точно сега да се върнеш назад, нали? ....

Аз съм момичето, което се раздава за всички. Аз съм онази, която за света е никой, но в своя свят е всичко.

Watashi wa  .

/Аз/

Море без вълни

Аз постоянно съм така. В тъмните, въображаеми води, водещи до никъде и свършващи там, където намираш нещо. Може би за това винаги плувам в тях и не намирам стълбата за излизане. Намирам се в едно летаргично състояние, подобно на летене, но в моя случай сякаш просто съм перце, плуващо по водата докато същевременно съм си аз. В човешката си, не перфектна форма. Но се чувствам прегръщана. Чувствам се пазена. И самотна. Но самодостатъчна. Би трябвало да двете състояния да се самоизключват, но сякаш се допълват. И на мен ми харесва.

Плувам. Просто плувам в нищото и не зная къде се намирам. Може би никъде, може би някъде. Няма значение. Важното е, че съм там. Далеч от всичко. С някой или нещо, на когото съм нужна. Добре.
Пак е по-хубаво от реалността, дори да се давех в тази тъмна, пълна с акули вода.

Enigma  .  .

За едно "довиждане"

"Ако искаш да има нови запознанства, първо трябва да се научиш да казваш "Сбогом"."

Понякога обаче има изключения, при които "довиждане" е най-тежкото нещо за казване. Колкото и да се успокояваш с тази мисъл, тя никога няма да те утеши. Всяко сбогом е твърде тежко, но има и такива, които направо те удрят в земята.

Чудя се понякога защо е задължително твоята "сродна душа" да е мъж, твоя спътник и съпруг в живота? Замислям се... Не може ли моята сродна душа да бъде жена? Тя е част от мен, аз съм част от нея. Не знам, не знам. Странно е.

Зная само, че отдавна не бях усещала собствените си тъжни сълзи. Сълзи за сбогуване. Тежко е. Всяко сбогуване е тежко. Но когато казваш "сбогом" на част от себе си, това е истинско изпитание за душата. Поне за моята. Съвсем, съвсем отвътре, много, много навътре бях простреляна от танк. Чувството не е приятно. И беше доста забравено. Но може би никога не ми се е случвало.

Навън вали. Цял ден. Един много, много тъжен дъжд. И сякаш всяка капка е като огън, прогарящ кожата ти по най-болезненият начин. Може би това наричат липса. А може и да е нещо друго. Не знам, не знам. Оставам без думи и осъзнавам, че нямам настроение за нищо. За нищо друго освен да пиша, пиша и пиша. Нима това да бъдеш писател се заплаща само с тежки сбогувания? Ако е така, отказвам се от всички свои дарби. Нека бъда обикновен човек. Нека бъда грешница. Но не обичам думата "довиждане".

Ето. Пак сълзи. Повърхностни, не от онези, които мокрят цялото лице. А от тези, които само дразнят очите ти и спират там, несигурни дори в падането си. Дъждът в мен е много по-обилен.
Е, все пак една страхотна седмица трябва да бъде заплатена. Няма друг начин. И все пак съм щастлива дълбоко в себе си.

Имам спомени, имам подаръци. Те ще ми помогнат да нямам сълзи.
С мелодия на звънчета и мирис на трева, мокра от дъжд, въздъхвам почти доволно. Гледат ме клонка с лишеи и късчета спомени за страхотни дни и искрени усмивки. Хубав, хубав Великден. Изпраща ме сияние-дъга и едно красиво яйце. А всичко, което мога да кажа на сбогуване е:
Благодаря, благодаря, благодаря.
А това, което не мога да откъсна от сърцето си ще си остане:
Довиждане, слънце.
Не, не, не. Ще чакам просто другото "Здравей" ((:

Тинувиел   .

Изгарящ пламък и всеобхватни мисли

Не мисля, че да върнеш миналото е добра идея. Не мисля, че миналото да се върне само е нещо, с което можеш да се похвалиш. Чудя се по-скоро... Ако приемем, че преживяваш непрестанно миналото си, какво от себе си ще оставиш в сегашният момент?

Аз имам невероятна памет. И имам чувството, че това е най-голямото ми проклятие.
Искам да съм мъж. Винаги съм искала да бъда мъж. Така щеше да е много по-лесно. Да бъдеш един човек без особено много мисли, без друга работа освен да се държиш като мъж и дори да обичаш - да прекратяваш това без никакви съжаления, а и да имаш такива - винаги да ги оставяш за себе си. Сигурно щях да бъда най-страхотният мъж сърцеразбивач и долен пияница. А може би нямаше да бъда. Може би щях да съм тлъста лоеста топка, която се търкаля пред жените и грухти когато се смее. С малки мустачки под носа и една вежда. С никнейм golemi0 и 15 години виртуален живот.

Тоест:
Слава Богу, че не съм мъж.

И все пак би било доста по-хубаво (може би!).....
Сега обаче също ми харесва. Да бъда нежно същество с перверзна душа и красив език. Харесва ми да съм мъжкарана, да мога да се бия, да имам бързи рефлекси, но не и достатъчно стегнато тяло. Харесва ми да си почивам десет дни и да живея сред джин, уиски, бира и цигари и единствената ми грижа да е да седна и да пиша. Харесва ми. Точно така искам да прекарам живота си, ако трябва да бъда честна. Искам да работя малко и то все разни прости работи, да живея сама и да правя каквото ми се поиска. Чакам само подходящата възраст. И слава Богу, няма да чакам много.

Интересен въпрос е що е животът. Дали той е онова, което постигаме духовно и обществено или по-скоро онова, което се опитваме да разберем, но никой не успява. Чудя се тогава защо аз успях и най-вече как. За мен той е безкрайно прост, но много, много труден. Хващам една ябълка и почвам да ръфам. Губя се в собствените си хаотични мисли и всяка оставям за после. Сега, сега, сега. Какво да правя сега? Нямам избор освен да говоря. Говоря, говоря, говоря и говоря. Нали съм творческа личност, в кръвта ми е. И с тази публикация май няма да постигна нищо.... Искам да си запаля свещ, дори и да не е ароматна. Искам да гледам пламъка и да се вдъхновявам, а може би не... Просто ми харесва как изглежда. Нежен и едновременно с това някак еднотипен, някак тъжен. Харесва ми тази мисъл. Сякаш прилича  на мен.

И така, в мойте мисли от пламъци, ще оставя "слушателите" си за сега. И всичко, което ще ви кажа е - обичайте себе си и другите, другото или ще дойде, или няма да дойде. Това никой не знае.

Somebody  .

All About the Timing.

Казват много неща. Казват, че времето е пари. Казват, че времето е единствената жертва, която отмъщава на убиеца си. Казват, че за влюбения времето е сякаш спряло.

В мен ли има нещо? За мен времето е спряло. В една греховна, тъжна секунда. И не може да се отърси, за да продължи да отброява. Сякаш всичко е замръзнало и аз съм затворена в един празен свят с повтаряща се самота. Няма кой да ме стопли в студени дни. Няма кой да ме прегърне с одеяло в ръце. Има само хора всякакви. От странни особняци до смотани дъртаци. Карат ме да се смея. А понякога да тъжа. Но резултатът е винаги същия. Винаги, винаги тук. Молейки се на парното да загрее и на времето да започне да тиктака.

Тик. Так.
Чакам, но не чувам секундарника.
Тик.Так.
Не. Само празното ехтене от димящия ми дъх.

Омръзва ми да гледам тоз часовник. Ден след ден, живот след живот. А всъщност нищо не живея. След като винаги е все едно и също. След време се огледах наоколо и осъзнах, че съм в празна стая с голи, грозни стени. Въздухът е застоял, а аз съм просто една прашинка в цялото безвремие. И часовникът е всъщност счупен. Що за свят ще да е това? Не съм Алиса, нито Джон Картър. Защо тогава изгонена съм от своята Земя?
 А може би това е тя. И винаги ще да е била. И ние всички сме едни прашинки излющени от нищото, превърнати в нещо и след това затрупани сред други. Никой не е различен. Всички сме едно.
И всички чакаме ли чакаме..

А секундарника стои си все така.
И...
Пустота.

Enigma  .

Уж отминала отчаяност

Седя в тъмното и си мисля как искам всичко да е различно и за това променям себе си. Но защо нищо друго не се изменя? Само аз. Нали това беше сделката? Що за корумпирана вселена? Къде отиде съдията, защитника и така нататък? Ден след ден. Ден след ден. Ден след ден се моля нещо да се случи. "Чакай и се надявай." Е, Едмон Дантес, други идеи? Тази очевидно не върши работа.

Стоя с наведена глава и се чудя. Не знам за какво, просто се чудя. Най-напред се чудя как една отдавна забравена рана  може да пусне гной? Как един образ от филм може да прободе нож в сърцето ти толкова надълбоко, че да разлепи всичко? Кръв. Всичко е в кръв. И не, не е защото не беше добре закърпено, просто не очакваше такива атаки. Подло е.

Плача. Да. Аз. Плача. Доста време не се беше случвало. Но ето... Ето, че се случи. Защо, защо да не се случи? А защо да се случи?

....

Зная, че ти не съжаляваш. Зная, че и аз не съжалявам. Зная, че не заслужаваме да започнем отначало. Не ни е нужно. Няма и да е полезно. Но защо го желая? Защо така отчаяно те искам? Защо искам хубав край след като зная, че дори да го получа, някой от нас ще остави другия и този път раната ще се разкърви почти зараснала. И накрая Прас! До тука беше....

За жалост спомените не са нещо, за което да завържеш камък и да пуснеш в реката. Не можеш просто да им обърнеш гръб. Опитах. Повярвайте, опитах всичко. Но миналото е нещо живо, което хване ли те, няма пускане. Като смъртта, цигарите и пиенето. И едва ли е случайно, че го сравнявам с най-ужасните пороци.

Защо няма някаква отвара? Или още по-добре - някакъв маратон, който при завършване, всичко да си отишло? Ако някой знае някакво лекарство освен пистолета, да ме потърси. Или просто да драсне коментар. Ще му бъда адски благодарна.

Отчаяна  .

Алкохолни желания

Представям си, че паля цигара. Може би така ми е по-лесно да ги спра, а може би просто така съм устроена, че да се успокоявам по този начин. Не знам, не ме и интересува. Зная само че ми дойде малко в повече. Да гледам как Снежанка среща Принц Чар, а аз да седя с мечтаната цигара и чаша водка пред компютъра. Не ми харесва тази приказка, дайте друга, ехо, сценариста?

И да гледам как по улицата всеки е прегърнал някой и е някъде, а не просто там. Не ми харесва, че се опитвам да променям, а промяната, изглежда не чака специална покана, ами се прави на важна и идва когато е в настроение. Но аз я искам сега, сега, сега!
Ужасно ми е тежко да живея все така. Да се събуждам всяка сутрин и да виждам все едни и същи хора. Да правя едни и същи пищови, които да крия по едни и същи невъзможни места. А може би си е така. "Но ние сме ужасно млади" и не трябва да живеем живот на празнота. "Празно няма" гласи надписа на сергията с плюшени играчки. Ама ето - аз със своя късмет намерих всички празни връвчици. И какво да ги правя сега? Нямам избор освен да ги изгоря. Не, не с моята мечта-цигара, която не загасва никога, а с истинската ми запалка-немечта.

И не искам просто щастие, искам съвършенство. Омръзна ми от идеални двойки, а при мен нищожни малки игри. Те са нищо! А аз искам нещо. Къде да го намеря? Търсех го в разхвърляната стая, под кутията с бижута стари и под бюро, мивка и тезгях. Но него го няма, няма, няма!

Ужасно желая малко страсти, малко лъжи и много глупост, заедно с първа капка алкохол. Но аз просто сънувам своите мечти от уиски, а на сутринта събуждам се...

Уморена от търсене.

Тинувиел  .

Студени завивки в тъмна стая

И в края на вечерта, също като след някой голям купон, се поглеждаш в огледалото и виждаш това, което си. Размазан грим, счупен ток и къдрава коса, чиято роля по принцип е да седи изправена като слама. В края на вечерта, след като останем сами, осъзнаваме, че... леглото е празно. И въпреки всички усилия, въпреки страхотния външен вид, ние сме самотни. Не защото няма кой да легне до нас, нито защото положението ни допада. Просто когато шоуто свърши клоунът изтрива усмивката и се среща лице в лице с истината.

В леглото до нас го няма човекът, който искаме да запълни това място...

Тинувиел  .

24 неща за промяната

Промяната е част от живота на всеки човек. Ние се променяме постоянно. Например моето "Аз" от преди 5 години вече го няма. Моето аз отпреди месец също. Както и вчерашното ми "Аз". Всъщност дори моето "Аз" от преди пет минути вече го няма. Сега мисля различно. Сега "съм", а не "бях". Не знам дали това ще доведе до нещо добро или към нещо лошо, но знам със сигурност, че ще доведе до нещо различно. А точно това желая аз. Промяна.

Един ден седнах и си записах всички онези неща, които не харесвам в себе си. Оказа се, че последното число на листа беше 24. Аз имах 24 неща у себе си, които не харесвах. Които направо ненавиждах.
Знаете ли какво.. Всички ние се стремим към щастие. А как бихме могли да сме щастливи щом имаме 24 причини да не се харесваме? Проблемът е в съдбата, живота и света или може би в самите нас? Някои хора остават завинаги остават с мечтаното си "Аз" и търсят човек, който да ги вижда така. Такива каквито искат да бъдат, а не такива каквито са. Но помислете колко лесно би било за този приятел, гадже, а може би роднина, да свали розовите очила и на двама ви и да нанесе удар с нещо по-тежко от чук. Една дума, крещяща истината е много по-остра от хиляди злонамерени лъжи.
Ето как комплиментът "хубава си днес" или "ей, секси" работят против нас. Защото пътят към щастието е адски трънлив, особено ако някой сее габърчета по него.
За това ти стани от компютъра, излез навън и направи нещо, което никога не си правил. И се надявай наистина да ти се случи нещо неочаквано.

А колкото до мен - аз се промених. Почти съм такава, каквато си мислех, че съм през чуждите очи. И честно да ви кажа... Щастлива съм. Сега.

Тинувиел  .

Играта на един психопат ..

Искам... Колко много искам да си поиграя с някой... Ей така, просто заради шибаната скука. Искам да си поиграя с нечии чувства, да разбия сърцето му и да накарам мечтите му да станат на прах. Защото ще се чувства ненужен, непочтен, недостоен... Искам да си поиграя с някой... ей така, за да се забавлявам. Няма да е трудно. И много ще ми хареса.

Господи, какви дяволски мисли!
И какво? Сякаш не съм демон отвътре.

Иска ми се да мачкам, да бъда груба, да не ми пука. Не, че не мога. Просто няма на кого да го приложа. А така ми се иска да има. Така ми се иска да имам някого за една нощ и той наивно да мисли, че ме има. Но как нещо, което го няма по принцип би могло да бъде изобщо нечие? Аз съм своя свят. Аз го управлявам. И искам да имам сила върху някой друг. И да си поиграя. Мм да... Като проститутка, която не иска чувства. Като кариеристка, която няма време. Като кралица, която може да си позволи всичко. Като демон, който просто желае душата ти. Нищо повече. Ще го направя само за удоволствие.

Не ми трябва никой в самотните нощи или в сутрините, когато се събуждам сама. Тъжните дни вече отминаха, както и сезонът Самота. Не искам нищо истинско - писна ми от реални неща. Не искам нищо дълбоко, харесва ми на повърхността. Искам да не мога да си поема въздух. Искам да драпам с нокти по нечия кожа и някой да вика от болка, но това да не бъда аз.

Пада капка кръв на пода. Не, това не е моята. Усмихвам се в мрака. Лек метален вкус. Вече се смея като дете. Погалвам бедрото ти и близвам с език устната си. Почти се обвинявам за садизма си. Но... ти сам дойде при мен. Мама и тате не са ли те учили да не говориш с непознати? Ето на, били са прави. Ще ти струва скъпо, че не си слушал. Поне от сега нататък ще го правиш, нали? Засмивам се отново. Сякаш ще ти доставя тази възможност. Отивам до масата и взимам дългия нож. Започвам да го остря и наблюдавам страха в очите ти. Да, подготвям го за теб. Ще боли, ако това се питаш. Омръзна ми вече от теб. Не ми е забавно. С един замах и вече само един дъх се чува в стаята. Беше ми забавно. Въздъхвам и започвам да копая. Е, май аз спечелих играта, а?

Време е да мина на следващото ниво, извини ме, аз тръгвам сега.

Scarlet .

Към чочко ІІ

"Не ме гледай така с тези честни, невинни очи!"

Случва ми се понякога да поискам да плача. Понякога, ей така от нищото пускам песни, които ми напомнят за някой, който не трябва да помня по този начин. Просто ми се приисква да си спомня... Онова. Чувството. Да летиш и да бягаш с и от времето. Да не усещаш нищо освен онзи пожар, криещ се в гърдите ти, онази ударна вълна на щастие, опиянението, страданието дори... Всичко, всичко! Ей така - от нищото просто искам да си го спомня. Тогава бяхме други. Тогава бяхме двама приятели, непознаващи нищо. Не, аз не познавах нищо, а ти ме зашеметяваше със страхотните си истории и красиви очи. Харесваше ми да те разсмивам с глупостта си, тъй като ти каза, че го правиш рядко. Усмихваше се, помниш ли? Тогава, когато говореше с мен...

Знаеш ли, вчера минах по пътя нагоре. Зад мен бяха другите, но в главата си бях сама. Спомних си дъжда, спомних си синия чадър, как изглеждаше тогава, как сменяше личностите си, как ми разправяше какви ли не истории и (може би) ти беше приятно да се разхождаш с мен. Дръпнах си от цигарата точно като минах покрай лампата, с която се натискаше, защото изтропах, че искам да бъдеш перверзен. Усмихнах се половинчато и дръпнах още веднъж. Направих няколко кръгчета дим и продължих нагоре. Накрая стигнах до онази беседка, на която си играх с ножа ти; на която хванах ръцете ти, за да ги топля. И наистина нямах нищо в предвид, просто исках да ти е добре..

Слизайки надолу се сетих за онази вечер... Господи, току-що надуших парфюма ти. Шибана материализация.
Помня колко топло ми беше в прегръдките ти и, повярвай, съвсем не треперех от студа. Помня само бегло разговора, помня повече целувката... Онази, първата. Беше малко неумела, малко стеснителна, но беше адски сладка. И никога няма да ти простя, че ми открадна дъвката ...
Беше хубаво. Много, много хубаво. А онзи път като ме кръсти Lich Queen.. Или вечерта като започна разговора със "Здравей, страннице ..." Имам толкова страхотни спомени за онова време. Честно да ти кажа, изтрих лошите. В момента не мога да си спомня хилядите пъти, когато съм се разочаровала, че не ми обръщаш внимание или цялата драма ... Помня само хубавите моменти.

И в момента точно те ми носят невероятна носталгия. Но в момента точно заради тях съм се усмихнала широко. Благодаря ти за тях.
Но, чочко, надявам се няма да ме разбереш неправилно. Това просто беше един много странен ден, който съответно трябваше да завърши странно. И някак, ей така, от нищото ми се заспомня за тебе. Не зная какво правиш сега. Нито какво си мислиш. Това е твоя живот и на мен ми харесва как го живееш. Допада ми най-вече, че не замина, както беше казал, че може да стане. Щях да загубя приятел, без когото по-трудно бих преживявала трудните дни. Да, аз съм странен човек, който когато срещне предизвикателство, се сеща за вас - най-близките ми приятели и така душата ми успява да се изправи отново и да продължи напред с вдигната глава.

За това, чочко. За това ти благодаря. Че си някъде там. Не до мен, не близко, и все пак там. Радвам се, че успях някак да превърна своята приказка в едно страхотно приятелство, което трудно се заменя. Така ми допада повече, така е по-приятно. Надявам се, че ще се видим скоро.
И все пак, каквото трябва да стане, ще стане. Може би не днес, не утре, а следващата събота или неделя? Може би четвъртък? Времето ще покаже. Но дано да е скоро, защото си ми залипсвал, приятелю. :))

Tinuviel   .

За любов ти говоря отново

"Мъртвото понякога остава."

Няма значение колко дълго ще те викам. Тишината винаги ще поглъща звука. Няма значение колко бързо ще тичам, никога няма да избягам от теб. Няма значение колко силно те искам, никога няма да те имам.
И все пак се радвам, че не съм забравила как обичах себе си, как се радвах на всеки ден, всеки миг. С теб или без теб, аз пак ще съм сама. Ще си купя един мечок - ще го гушкам и може и да не съм толкова самотна. Ще си направя стая от снимки, която ще заключа, за да те забравя по-лесно. Тухла по тухла ще си построя отново моя свят. Свят, където ти не съществуваш, някъде, където мога да живея без да ме боли.
Нещо обаче винаги ще ми напомня. Ще ми напомня колко глупаво с тебе бях, колко наивно вярвах на всяка лъжа. Ще ми напомня и колко бях щастлива аз, за теб вече не съм сигурна. Да, мили, знам всичко. Знам защо момичето в кафенето ме гледа така злобно. Да, знам, че си я изчукал и си лъгал и нея така както мен. Истината е, мили, че ти си самотен. И търсиш части от себе си, правиш живота си интересен, усложнявайки чуждите. Не. Не и моя. Повече няма да ти го позволя. Тази рана оставям отворена, но ръцете ми винаги ще ти пречат да я отвориш отново.  Тази болка е като онази твърде дълго пята песен. Тази любов е вече нищо повече от избледнял лист хартия...

Тинувиел  .

Пак ми е трудно да дишам. Пак се чудя как се стигна до тук. И защо всичко се повтаря? Не искам, не ми харесва. Искам да продължа напред. Искам да й простя. Но как се прощава на такъв човек? Как да продължиш да бъдеш приятел на някой, който постоянно те кара да коленичиш от болка, да се сгромолясваш и да умираш бавно, с всяка минута? Как, кажете ми! Как? ....

Преживях го първият път. Сега се повтаря. Колко още ще ме кара да прощавам? Защото не знам до кога ще издържа...

Tinuviel  .

Egal

Понякога искам да знам, че си мой. Понякога искам да те ударя толкова силно в корема, че да го помниш цял живот. Понякога обаче ми се ще да те прегърна и да не те пусна никога. Друг път искам да те напсувам и да се изплюя в лицето ти. Понякога мечтая единствено и само за твоите ръце, които нежно да докосват тялото ми. А понякога ми се ще да не зърна лицето ти никога  повече.
Понякога ми се ще да те обичам още веднъж, както преди.Но всъщност не искам, защото знам, че няма да се промениш.. Макар да съм свикнала да се разочаровам. Натам водят всички пътища. Винаги.

Въздъхвам тежко в тази утрин, която за мен е все още вечер. Поглеждам през малкото кухненско прозорче и виждам птичка. Проста, сива, съвсем обикновена птичка. Врабец като всички други. Той литна и кацна на една клонка. Изглеждаше самотен. Около него птичките се събуждаха, чуруликаха весело, въпреки стелещият се на парцали белоснежен сняг (а може би бяха весели точно заради него) и хвъркаха от клонка на клонка.
Не. Не и това птиче. То стоеше на клонката и не помръдваше. Дишаше ли изобщо? Гледаше напред и не виждаше друго. Дали и той не гледаше през малкото си кухненско прозорче - точно като мен? Защото... всъщност аз съм същата. Покрай мен има хиляди хора, но много, много малко от тях мога да нарека приятели. Благодаря им за всичко, което правят за мен и ме обичат (въпреки че не го заслужавам), но в момента искам само да съм това врабче, кацнало на отдалеченото клонче.
Огледах стаята. Тя беше пълна с боклуци, останали след дълго празнуване на един мой почти рожден ден. Беше пълна и със спомени, от които исках да избягам, които не исках да си припомням постоянно, за да мога да живея за момента. Но... ето, че те ме нападаха. Също както морето напада скалите. И ги руши, и не спира ... Ала все пак стаята си беше празна. С никой в нея. Само аз.

Вдигнах поглед отново към прозорчето, но врабеца вече не беше там. Вече като че ли и аз не съм там.
Понякога ... Alle ist egal.

Somebody  .

Препоръки на една мечтателка

Чувствам се някак... нелогична. Като петно от червено вино върху нова бяла риза. И май... недовършена. Отхапана ябълка, оставена на произвола.
И си спомням онзи ден си говорех със Съдбата, обсъждах с Живота: "Давай, дай каквото можеш. Нанеси ми болка, вземи ми мечтите. Аз ще се справя. И за миг няма да се натъжа."
Така и стана.
Аз нямам проблеми. Наистина, наистина нямам проблеми. Просто защото си казвам, че мога да се справя всичко. И си е така. Нищо няма да ми се опре. Ще стигна върха, който толкова желая и то без да хвърлям усилия. Дали е защото аз единствена съм се опнала срещу Съдбата? Какво ли ме доведе до тук? Гледам назад, спомням си каква бях преди две години...
Мислех си, че тогава съм била щастлива и безгрижна. Никога не съм смятала, че всъщност не съм видяла нищо от хубавата страна на живота.

Преди, спомням си, не ходех изправена. Бях като притисната от житейското си тегло. Нито пък гледах влюбено небето, а в него се крият толкова интересни тайни... Не съм и наблюдавала зимата. Как снежно красиви стават дърветата, полетата... Моят дом, също.
А колко красота съм виждала всъщност...

И все пак... Все пак се чувствам нелогична. Странно ми е да се разбирам с всички. Странно ми е всеки ден да ми се струва като година, а в края на седмицата да е сякаш е изминал само час. Невероятно е когато се наслаждаваш, ама наистина се наслаждаваш, на всеки миг живот. Да станеш сутринта и да си кажеш "Хей, мога да направя всичко днес". И да го направиш. Да постигнеш всичко, което желаеш.

Хубаво е. Препоръчвам.

Enigma   .

Walking in the butterflies .

Тя вървеше по тъмната улица и изпиваше с очи светлината на нощта. Върху главата й падаха парцали сняг, а тя гледаше със светнал поглед звездното небе.

И колкото и да е странно, мислеше за пеперуди. Пеперуди, летящи около нея. Едни такива ... като от стъкло. Пърхаха безшумно, забелязвани едва. Тя се завъртя ефирно, затанцува с тях. Нямаше нищо по-красиво от тези пеперуди на света. И сякаш този танц беше всичко, което тя притежаваше. Огромното доказателство, че е жива, че е тук. Завъртя се пак и пак, и пак. Стъпките й бяха тихи, леки, почти не звънтяха в тишината. Смееше се весело, но потайно. Не искаше смеха й да чуе Съдбата и да й отнеме Свободата. Наслаждаваше се на момента и не мислеше за нищо. Усещаше само вятъра и пухкавия сняг. Духа й не беше тук. Беше много, много далеч от тази улица, от тази планета. Беше близо до... близо до рая, далече от ада. Чувстваше се по-лека от перо. И наистина... Беше.

Чу се пръсване. Нещо се счупи. Стъклените пеперуди. Станаха на парчета. Малки стъкълца се разпръснаха във въздуха. Тя рязко затвори очи и падна на колене. Скри лице в шепите си и не искаше да поглежда през тях. Знаеше какво ще види. Нощта беше по-тъмна от очите на смъртта. Вече нямаше сняг. Зимата свършваше и земята беше гол асфалт. Облаците се стелеха по небето и скриваха красивата луна. Нямаше ги и стъклените пеперуди, те бяха илюзия една...

Почувства се уморена. От бузата й падна нежна, студена сълза.

И тя наистина полетя...

Enigma  .

Не днес, но може би утре

- Много ли бързате?
Усмихнах се вътрешно. Знаех си.
- Не много.
Всъщност никога не бързам. Побутна ме леко.
- Значи сега не бързате?
- Не, просто сега чакам.
- Зелената вълна?
Мернах как светофара преминава в жълто и както винаги правя, тръгнах веднага.
- Ето я и нея. - казах зад рамо и не се обърнах повече.

Зная, че ме гледаше как крача, сигурна във всяка стъпка. Зная, че от днес всичко ще се промени. Не само за мен, но и за него. Защото животите ни се пресякоха. Макар и за краткото време на един светофар.

В интерес на истината беше всичко, което желаех от един мъж. Висок, набит и хубав. Имаше вид на страшен, но знаех, че не е такъв. Поне не би бил такъв към мен...

Този човек беше нещо повече. Този човек беше част от моята душа. Но го подминах. Не защото имах някакви подозрения, че е извратеняк или нещо такова (все пак беше късно вечерта, до Борисовата градина). Просто знаех, че не е сега времето за мен и него. Ще го срещна пак. Някой ден ... В това съм сигурна. И тогава? Тогава всичко ще е идеално.

Всичко е съдба? Може би.

Enigma  .

Still doll

Смятай до къде стигнах - да се налага да драпам буквално с нокти по тапетите, да не си позволявам да ти пиша. Смятай колко ми липсваш, щом гледайки романтично аниме се сещам за теб и само за теб.
От отчаяние ми се ще да се затворя в себе си и да остана така. Паникьосвам се само при мисълта, че желая да ти пиша. А отдавна не ми се беше случвало. Ха, не смятай, че се паникьосвам, защото реакцията ти може да е изненадваща, знам, че е възможно. Паникьосвам се от слабостта си. Това надграждам в себе си. И успявах. До сега. И дойде момента, в който пак съм слаба и пак съм като размазана с палец следа от сух пастел.

Бях забравила тези черни нощи, в които оставам сама с мислите си и всичко се срива. Винаги имаше кой да бъде с мен нощем, в леглото. Но не и днес. За това и без да разбера останах до четири. Погледнах онзи часовник в два. Часът, в който ти си отиде. Дежа вю? Не, стена от спомени. Стената, която вечно ми пречи да продължа напред. Водата може да премине всяка спънка? Мислех, че водолея също. Но ето, че се натъкнах на поредица от спънки, които сама си създадох. И познай какво? Ужасно трудно е да ги премина.
Все още съм кукла, не го осъзнавах. Все още те обичам, отхвърлях го. Няма да те забравя - надявах се да греша. Чувствам се не празна, не никаква, ами безсмислена, използвана. С отрязани конци съм на никого ненужна, нали? Аз съм създадена само, за да спася онези изгубени души...

Въпросът е кой ще спаси моята?

Enigma .

Къщата, наречена живот

Искам да остана все така. Сама. В тази празна стая, пълна само с мен. Не искам да забравя нищо, но и нищичко не искам да си спомням. Спомените са болка, която не се отхвърля лесно.

Понякога ми се ще да съм друг човек. Не зная защо. Реално нямам истинска причина. Гледам напред в бъдещето и назад в миналото и наистина разбирам, че нямам никакви проблеми. И все пак ... 

Ми се ще да можех да бъда умно и красиво момиче, получаващо повече любов отколкото може да понесе. Иска ми се да бях чистокръвна вампирска принцеса, заобиколена от рицари. Или да можех да бъда демон, който да кара мъжете на честта да дават живота си за мен.

Иска ми се просто да бъда обичана. Истински. От някой, който да е готов на всичко за мен. И то не само на думи.

Да, аз искам рицар на бял кон. Писна ми от пияниците в бара, които просто задяват сервитьорката. Желая безумно да бъда част от друг свят, свят, в който има любов. Не като по филмите, а просто такава, която да те накара да се почувстваш като герой в нечие творческо въображение. Не искам фойерверки или каляска с коне, искам само един меч, държан от човекът, чийто ръце биха разсичали всеки, за да мога да бъда прегръщана само от него. 

И докато пиша това се оглеждам..

Не, стаята още е празна. И май ще си остане така. Връщайки се назад тя все си беше така - празна до безсилие. Светлината се пречупваше в нея и създаваше нови светове. Но те бяха тъй далечни, тъй истински и все пак нереални.. Живеех в тях без да роптая, преживявах всяка една сълза. И не спирах нито за миг. Макар да изглеждаше сякаш тъпча на едно място.. И наистина, колко далеч можеш да стигнеш след като тъпчеш на едно и също място в цялата къща? Ще отида до прозореца, после ще си легна. Ще почета книга и ще напиша нещо красиво, но безсмислено.

Сякаш нещо някога е имало смисъл...

Enigma .