Тя вървеше по тъмната улица и изпиваше с очи светлината на нощта. Върху главата й падаха парцали сняг, а тя гледаше със светнал поглед звездното небе.
И колкото и да е странно, мислеше за пеперуди. Пеперуди, летящи около нея. Едни такива ... като от стъкло. Пърхаха безшумно, забелязвани едва. Тя се завъртя ефирно, затанцува с тях. Нямаше нищо по-красиво от тези пеперуди на света. И сякаш този танц беше всичко, което тя притежаваше. Огромното доказателство, че е жива, че е тук. Завъртя се пак и пак, и пак. Стъпките й бяха тихи, леки, почти не звънтяха в тишината. Смееше се весело, но потайно. Не искаше смеха й да чуе Съдбата и да й отнеме Свободата. Наслаждаваше се на момента и не мислеше за нищо. Усещаше само вятъра и пухкавия сняг. Духа й не беше тук. Беше много, много далеч от тази улица, от тази планета. Беше близо до... близо до рая, далече от ада. Чувстваше се по-лека от перо. И наистина... Беше.
Чу се пръсване. Нещо се счупи. Стъклените пеперуди. Станаха на парчета. Малки стъкълца се разпръснаха във въздуха. Тя рязко затвори очи и падна на колене. Скри лице в шепите си и не искаше да поглежда през тях. Знаеше какво ще види. Нощта беше по-тъмна от очите на смъртта. Вече нямаше сняг. Зимата свършваше и земята беше гол асфалт. Облаците се стелеха по небето и скриваха красивата луна. Нямаше ги и стъклените пеперуди, те бяха илюзия една...
Почувства се уморена. От бузата й падна нежна, студена сълза.
И тя наистина полетя...
Enigma .
