Случвало ли ви се е изведнъж да осъзнаете, че сте се озовали по средата на един кръстопът? На мен ми се е случвало. Всъщност точно там се намирам сега. Седя си тук и чакам. Какво чакам? Съдбата? Бъдещето? Или може би смъртта? Сама не зная. Знам просто, че не мога да тръгна на никъде. Още не. Ще трябва да почакам.
Да ви кажа честно, аз цял живот стоя и си чакам. Чакам него, чакам слънцето да изгрее или пък се моля за дъжд... Винаги нещо чакам. Сигурно тогава трябваше да съм свикнала с мисълта, че аз все ще стоя на едно място, чакайки нещо или някого. Е, да, ама не. Писна ми да чакам. А нямам друг избор. Безсилна съм. Безсилието ме убива. Чевствам се като птица в клетка, която няма начин да избяга... Умирам, знаете ли? Хах, оказва се, че ви го повтарям във всяка нова публикация, така че най-вероятно или изобщо сте спрели да ми вярвате или чакате момента, в който ще умра наистина и ще спра да ви занимавам с подобни глупости... Да, и аз очаквам с нетърпение този момент.
Чакам смъртта. Тук, на кръстопътя. Хайде де, ела! Или ме направи щастлива... Изборът е твой. Само не ме оставяй да пускам корени тук, на шосето, защото скоро ще полудея.. Скоро ще умра... Или просто така се надявам.
