Знам, че издребнявам. Знам, че драматизирам. Знам, че всеки си има такива моменти.
Само че мислех, че повече няма да видя локвичка от сълзите си. Не мислех, че може да боли така. Не мислех, че така ще прекараме последната си вечер заедно. Не мислех, че пак ще умирам сама в тъмнината. Не мислех, че отново ще треперя в нечии ръце. Не от студ, а от страх, породен от разчупването на сърцето ми. Страх ме е, че може да стане. Страх ме е, че мога да те изгубя. Днес си тук, утре те няма.. Не зная какво ще стане утре. Не зная и как ще издържа. Без теб. Без очите ти, казващи "Обичам те" само с един погле. Без ръцете ти, шаващи по тялото ми. Без сърцето ми, горящо в пламъци заради теб. Останах празна. Вътре няма нищо. Само хиляди разбъркани парченца мен. А ти винаги си бил единственият, който ги подрежда и ставам цяла. Винаги беше ти. Моят спасител. Моят ангел-пазител.
А сега те няма...
Сега съм само аз. Срещу света. Зная, че дори и да падна, ти ще си там, за да ме хванеш. Но дали ще успееш да стигнеш навреме? Дали няма да успееш да хванеш нещо вече мъртво? Защото аз умирам. Бавно и мъчително. Без теб. Сама.
Сключвам пръсти и си спомням как доскоро това правеше твоята ръка. Поглеждам очите си в огледалото и си спомням как доскоро там имаше пламъчета от любов. За теб. Изморявам се, губя смисъла на живота. На крачка от смъртта... Осъзнавам, че смисълът винаги си ти. Макар и заобиколена от нерадости, забулена в мрак и изгубена в тъгата си, винаги смисълът си ти. Заради теб още дишам. Заради теб още търпя. Просто защото не мога да ти го причиня. Нито на теб, нито на мен.
И все пак.. Месец и една седмица.
Как ще издържа?
Тинувиел .
