Наближавам. Малко остана.
Повтарям си го непрестанно. Само че не е сигурно. Не се знае. Мразя относителността. Мразя несигурността. Искам да знам какво ще правя в събота. Искам да бъда там където искам на именния си ден. Защо тогава всичко трябва да се обърква в последния момент? А нищо не зависи от мен. Нищо не зависи от мен...
Мразя това. Мразя да стоя със скръстени ръце и да нямам какво да направя. Да не мога да си мръдна пръста, парализирана от безсилие... Чувствали ли сте го? Важното е да го чувстваш.
Ама като го почувстваш? Като почувстваш колко зле е устроено всичко за теб? Като видиш как се стараеш, как драпаш нагоре, а пак се оказваш отдолу? Знаете ли това чувство? Най-вероятно. Не съм единствената, на която й е трудно. Прекалено трудно... Такъв е света. Твърде суров. Твърде суров за мен. Твърде суров за вас.. Никой не е добре. Защото сме устроени да искаме всичко. Особено ако не можем да го имаме. Аз мога да го имам. Просто никой не ми позволява да го спечеля. Дали е защото не го заслужавам? Кой решава това? Който и да е, да дойде, бих поспорила с него.
И пак окована в оковите изконни,
стои на върха на кулата..
Завързана за вечността,
скрита от света.
Тинувиел .
