А някога имаше едно момиченце. Смяташе, че "всяко момиче може да бъде принцеса" и вярваше глупашки в това. Стоеше в привидно светла мъгла, не виждаше света. Виждаше само доброто около нея, а злото забравяше моментално. Нямаше тревоги, но имаше болка. Светът й бе изграден само от усмивки, обшити от фалшиво щастие и вина. Чувстваше се виновна за всичко, което се случваше около нея. А не беше тя. Не беше тя..Изведнъж придойде вятър и разгони мъглата. Тя не разбра как стана. Промяната настъпи така плавно, че не забеляза. Издигна се? Пропадна? По малко и от двете. Всеки живот има възходи и падения. И все пак дойде един ден, в който тя се запита "Какво правя аз? Какво съм аз?"
Момичето тръсна глава, проясни съзнанието си и се огледа. Видя мизерията. Видя липсата на себеуважение. Видя страха от отблъскване. Видя фалша. Видя колко празен е света. Видя мъката и болката около себе си.
И заплака.
Какво друго можеше да направи? Зарови лице в шепички и просто заплака. Сама. Никой не я видя. Нито пък се заинтересува. А сякаш винаги е било така. Просто проклетата мъгла.
Направи океан от сълзи и изведнъж се окопити. Замисли се какво ще постигне с плач. Това ли решаваше всичко? Не. Съвсем не. Откри един гласец в главата си. После станаха много.
- Недей да страдаш, не си заслужава.
- Затвори се за света, така е най-добре.
- Светът е твой! Ти не си принцеса. Ти си кралица.
Момиченцето се спря на тази мисъл. Не беше ли нейния свят наистина неин и не беше ли тя кралицата?
Изправи се. Избърса сълзите. Скри тъгата дълбоко в сърцето си, очерняйки същината му. Откри лицето, вдигна глава и гордо тръгна напред. Тя беше кралицата. И никой не можеше да й каже друго.
Може би това е част от душевното израстване на всеки човек. Сигурно с всеки от вас е било така и тя знаеше това. Само че за нея беше нещо специално. За нея това беше Денят, в който всичко хубаво на този свят бавно започна да губи смисъл, изчезвайки с мъглата.
А някога тя беше едно момиченце..
.. Tinuviel ..
