Пет години. Пет години се събират в четири препълнени торбички на Кауфланд, два дъмбела, компютър и монитор, топка за волейбол и якето на майка му. Това беше. Тръгна си и той. Момчето, което винаги беше до мен, дори когато го гонех от стаята си, от сърцето и душата си... Никога няма да забравя какво преживяхме. Никога няма да спре да ми липсва.
Нахлу в дома ми като хала (дома, който беше и негов... до сега), грабна си нещата и за по-малко от 20 минути... Ей на, няма го. Вече не живее тук. Затворих вратата след него и звукът отекна в празния апартамент. Но ехото беше най-силно в душата ми. Оказа се, че там вече няма нищо. Само липси. Загубени безкрайности. Неизпълнени мечти. Нереални сънища. И най-вече безбожно много спомени. Не заключих врата, реших, че някой може да се върне. Чаках, чаках. Сякаш цяла вечност измина и когато погледнах през шпионката... В коридора все още нямаше никой. Взирах се в сивотата му, взирах се в светлината в края му, но... не, никой не се връща на мястото, което е напуснал завинаги.
Отдръпнах се от вратата и се огледах. Сякаш това не беше моя дом. На прозорците имаше цветя, зад дивана в кухнята също... Сякаш стояха там, за да прикрият, че тук не живее вече никой, само те. Отидох в стаята му. Сякаш още е там. Сякаш довечера ще се прибере и ще започне да ми разказва разпалено как е минало в училище, как се е бъзикал с Румен... И тогава се вглеждам. Леглото му е оправено, но ги няма книгите върху компютъра. Няма да легнем в него отново, за да гледаме филм. Няма да се хилим като ненормални докато не събудим цялата къща... Колко са тежки тези сбогувания... Родопското му одеяло сякаш беше изплетено не от прежда, а от спомени. Премигваха пред мен, караха ме да се усмихвам. Усмивката му... И нея си я спомням. Ставам от леглото му, защото няма да го понеса. Затварям вратата на тази мъртва стая. В нея цяло лято никого няма да има. И не, че ще се върне той. Не, тук никой повече не ще го иска. Само аз. А как го искам...
Mortuus .
