Мечтател

А бях мечтател..
Спомням си колко хиляди пъти си представях перфектните ситуации, точните думи, невероятните усещания.. Ефекта на твърде многото книги. Спомням си колко глупави и съвсем невъзможни неща съм си представяла. Сега, гледайки назад, те са адски наивни и маловажни. А тогава бяха всичко..

Защо сега не мога да правя това? Нещо бе пречупено в мен, нещо промени всичко. Осъзнах, че мечтите и вълненията от съвсем, съвсем незначителните неща са само за децата. А малко или много аз вече не съм дете. И като че ли никога не съм била точно такава..

"Young girls hope all sorts of foolish things, Sayuri. Hopes are like hair ornaments. Girls wanna wear too many of them. When they become old women they look silly wearing even one."

-- Memoirs of a Geisha, Arthur Golden

Разбирате ли, мечтите са за мечтателя. Те са нещо лично, нещо съкровено и задължително неизпълнимо. Докато не се превърне в реалност. Мечтател не е онзи, който иска всичко на света. Мечтател е онзи, който желае това, което му се струва, че няма начин да има. Всичко зависи от силата на желанието му. Ако вярва в мечтите си, ако ги преследва до последния си дъх, все някога те може би (може би!) ще се превърнат в реалност. Мечтите са 10% достатъчно силно желание и вяра, и 90% действие по осъществяването им. Нищо на този свят не може да стане точно по начина, по който го искаме. За това и много хора се отказват. "В деня, в който разбереш, че мечтите ти не могат да бъдат реалност, е деня, в който вече си мъртъв."(-Amaranth.) 

Сега сигурно се предполага, че трябва да завърша с нещо от сорта на "Давайте само напред с вдигната нагоре глава, и очи, впити само в мечти ви, които все някога ще станат реалност, само и само да се постараете достатъчно." Да, сигурно щях да завърша с нещо такова ако наистина мислех тези думи. Обаче мечтите са хубаво нещо докато не осъзнаем, че са невъзможни. Аз го осъзнавах неведнъж до сега. За това и накрая се отказах. Уморих се от погубвани надежди и пропиляни желания. Така е по-лесно. Предпочитам да не живея в приказката, в която смятах, че се намирам. Живота не е приказка. Нека да става каквото ще. Аз ще го преживея с много алкохол в кръвта и цигарен дим в дробовете. Просто ще чакам всичко да отмине. Както си му е реда.

Защото някога бях мечтател. Някога бях кралица, гледаща гордо замъка си. Сега останах, за да защитавам само руините. И да чакам някакво спасение. Без надежди, без мечти. Само със собствените си изчерпващи се сили и малката армия от бойци, която не ме предава.

А някога бях мечтател... Сега съм просто поредния реалист.

Тинувиел   .

Good vs. Evil

Мисля си напоследък за промените. Промените, които самите ние понасяме или съвсем съзнателно допускаме да нахлуят в живота ни. И винаги става като със случая с времето - "ние чакаме промяната, а тя не чака нас".. Всичко може да се измени само за някакви си секунди, само заради две изречени неволно думи. И все пак във всяко действие, което извършваме, съвсем несъзнателно влагаме някакво скрито послание, таен подтекст, който могат много малко хора да прозрат. Всяка промяна си има причина и е предизвикана от нещо или някой. Неволно или съзнателно, ние допускаме околните да ни въздействат всячески и съвсем свободно. Което е погрешно,защото в крайна сметка всички сме различни и така трябва да си остане. У много хора виждаме частички от нашите качества, но това не значи, че са точно като нас и всяка тяхна постъпка ще бъде еднаква с начина, по който бихме постъпили в същата ситуация. Хубаво е да си отворен за света и да виждаш нещата и през чуждите очи. Стига накрая да не изгубиш собствения си поглед към нещата.

Такава промяна е пагубна за всеки индивид. Тя е непрепоръчителна и неприемлива, само че това, което е препоръчително не е задължително, а това, което се приема от околните е чуждо наложено мнение, което се води преобладаващо от догмите, създадени най-вече за манипулация на обществото. Да имаш армия от човеци не е лесно, защото всеки си има свое мнение, а да имаш армия от роботи с промити мозъци е далеч по-лесно. Не мислите ли, че това е черта на обществото, която би трябвало някак, макар и съвсем малко, да се промени?

Друго, което според мен доста хора не прозират е, че доброто има капка (или две) зло, а самото зло има и по малко добро. Мога да ви дам хиляди примери. И макар според мен думите да са прости и всичко да може да бъде оборено, това е едно от малкото неща, които, предполагам, всеки човек по някакъв свой си начин е прозрял в един или друг етап на живота си..

Много нагледен пример, за който се сещам в момента е една част от "Дяволът и сеньорита Прим". Един художник решил да нарисува тайната вечеря и тръгнал да търси подходящ модел за Иисус. Намерил перфектният човек - къдрав младеж, който бил истинско олицетворение на истината и чистотата. Нарисувал го и след години, когато привършвал рисунката си, осъзнал, че му трябва модел и за Юда. Намерил един пияница, който се разхождал по улиците и бил точното под въздействието на алчността и покварата. Попитал го кой е, от къде е, а той му отвърнал нещо от сорта на:
- Преди години, преди да изгубя всичко, един художник ме повика, за да му позирам като модел на Христос.

"- И в крайна сметка Доброто и Злото имат едно и също лице, всичко зависи от това кога пресичат живота на човек."

-- Паулу Коелю

И винаги има една вечна борба между Доброто и Злото всекиго. Ние сме водени от подбуди, които биха могли да бъдат възприети като и като добри, и като лоши. А може да бъдат и двете. Всичко зависи от гледната точка, към която се придържаме.

Единственото нещо, което бих могла да категоризирам като добро или лошо е промяната. Може и да е към нещо по-градивно, а може и да е тъкмо обратното. Аз искам да променя света. Просто защото сега е воден от поглешни подбуди през моята гледна точка. И това не е само по една-единствена тема, това е към всичко, което се сетите. Искам да покажа на другите и моята собствена призма, над която да се замислят и да се почувстват по-пълноценни, по-жизнени и отворени към живота. Ако това е промяна, добре - искам да ги променям. Просто защото не искам никой да се чувства нещастен и да пропилява времето си в самозъжаление. Оп! Грешка. Това беше преди. Сега дори себе си не мога да променя в това отношение...

Тинувиел   .

За какво мислиш?

"За какво мислиш?"
Много обичам този въпрос. Жалко, че отдавна никой не ми го е задавал.

***

Пак се рових. Пак се рових в шибаното минало, което така старателно зарових на дълбоко, дълбоко, дълбоко, дълбоко. И вчера започнах да изравям, пълнейки ноктите си с пръст, задушавайки душата си с купнеж по онова, което беше и което никога няма да се върне.
Всъщност осъзнах нещо. Осъзнах, че всичко, което стана трябваше да си стане така. Нито една минута, нито една дума, нито едно изречение не биваше да бъде различно. Нищо не бих променила.
Защо казвам това, след като непрестанно повтарям, че искам да се върна назад и да не гледам в настоящето? Или поне беше така. Само че всичко се променя. Възгледите, ветровете, световете... Аз също се променям. Намираме нещо ново, изживяваме недоизживяни чувства, мислим за това, което винаги сме смятали, че не би трябвало да ни интересува. Обаче подсъзнанието винаги си има свое мнение. Различно от разума, различно от всичко, което "би трябвало да бъде така". То въздейства върху мисленето ни. Променя ни. Бавно, но силно осезаемо.

Разглеждайки, осъзнах, че всъщност в момента не мога да говоря по начина, по който говорех тогава. Беше така сериозен, философски и все пак някак шеговит. Но като че ли се изчерпах. Всичко хубаво и добро у мен отлетя безвъзвратно. Промених се. Скрих всичко свое далеч от погледа на света. От страх да не бъда.. повлияна, подиграна, съсипана до основи. Скрих го. Обаче като че ли сега е скрито и от мен. Не виждам щастието, което се просмуква около мен и се опитва да ме достигне. Не усещам усмивката, която показвам ежедневно, като моя собствена - истинска и реална. Не намирам извора на надеждата в собствения си свят. Не разбирам чувствата, които изпитвам, думите, които изричам.
И на Земята не съществува човек, който да може да ме спаси. Трябва да го направя сама. Трябва да открия собственото си "Аз" и повече да не забравям къде е забутано. Трябва да го сторя. Само че сякаш хем го искам, хем не го. Искам да мога с някого да съм истинска, но не искам да бъда твърде ранима и слаба. Сложно е. Винаги е така сложно...

А така се уморих.. Не искам да се боря пак. Оръжията ръждясаха напълно, войниците на съдбата ми измират от глад и жажда. Няма радост, с която да се хранят, нито обич, която да изпиват. Изгубих всичко, което смятах за ценно в живота. Изгубих всичко и все пак не се отказвам. Просто не желая. Но когато нямаш избор, нямаш избор и това е. Друго няма. Само малкия шанс за промяна към по-добро. Нищожен по-скоро. И все пак не е края. И все пак отказване няма. Само напред. Безцелно. Без път, без карта. С торбичка на рамо. С нежелание в душата, ще крача сама в тъмата.

Тинувиел   .

И все бързаме...

 На пръв поглед изглежда, че нищо не се променя. Утре просто ще бъде различно днес. Докато не се загледаш в малките неща. Днес чух човек, когото изобщо не очаквах, в събота се напих (нетипично за мен), в неделя бях на олимпиада и се борех упорито да не повърна (по-скоро се чудех дали ще успея да стигна до тоалетните или да го направя в някое ъгълче като пълния простак.. Е, имаме и камери, което усложняваше положението, ама както и да е..), в понеделник се държах малко като надрусана, а днес... Е, днес само спах, нищо интересно. Ама идеята ми беше, че има едни мънички промени, които разнообразяват всичките шитни в света. Само че заслужават ли си?

Днес заговорихме за малките и големите неща в живота. Осъзнахме, че всъщност понякога се хващаме само за малките, отрицателни и незаслужаващи внимание недостатъци, а забравяме да забележим големите, които са много по-стойностни. Ще си позволя гордо да се цитирам.. "Малките неща от живота нямат никакво значение когато големите вече са си отишли." Кажете ми, не е ли така? Когато любовта угасне, например, този, който вече не чувства нищо към другия, изобщо не се интересува от тези мънички неща. Дали ще е романтичен подарък, любовно писмо или каквато и друга лиготия там се сетите. Или пък когато си в разпра с родителите си, закуската в 6 часа преди училище, която стои топла и те чака на масата, няма никакво значение. Малките неща са важни. А понякога се превръщат в големи. Всичко пораства. И бърза ли, бърза..

А за къде бързаме всъщност? Всеки, всичко бърза. Голямата стрелка на часовника бърза да догони малката, която пък бърза да стигне секундарника. Хората по улицата тичат, за да хванат автобуса. Шофьорите пък натискат педала на газта, за да не закъснеят. Всичко се върти около часовете, минутите и секундите. Никой няма време за малките неща. Никой няма време да им обърне внимание. Трябва да побърза. За това говори. И всички ние непрестанно говорим. Говорим ли, говорим. Така опитваме да надбягаме времето. Е, аз пък ще си помълча. Приемам факта, че ще загубя състезанието. Просто не искам да бързам. Искам да съм тук и сега. За да се насладя на големите неща. Преди да си отидат.

Тинувиел   .

Сега!!

Искам домашно купонче. С яка музика, адски дебилни идиоти и много, много, много, много алкохол. Не, не искам да говоря. Искам гърлото ми да гори. Искам да усещам цигарения дим, искам да надигам текилата на екс и там да си остана. Искам да не зная къде се намирам и да трябва да се облягам на стените, за да остана права. Искам да си заслужа кавгите, които провеждам с нашите. Нека да забравя, нека всичко остане назад. И да сме само музиката, шотовете, лимончетата и аз..

Искам всичко това. И то сега.

Тинувиел   .

Няма спирка

 Здравейте, хора, които увеличавате статистиката ми на посещения учудващо много, а дори не знам кои сте... Да, здравейте!

Днес ме изби на сарказъм, който граничи с.. с какво граничеше?.. Е, забравих. Абе, супер сдуханата съм, ама не искам да си го призная. За това правя странни сравнения и саркастични забележки. Както и няколко хранежа за последния час. Обичам ги тия хора (щом омразата е била един вид любов)! Мисля, че тези различни взаимно противопоставящи се чувства в мен са заради факта, че отново тази събота и неделя няма да съм си на Брезник, защото ще ходим на задушевна семейна екскурзия, която бих дала и двата си бъбрека, за да пропусна (принципно можеше и черния дроб, ама той вече е скапан от алкохола, за белите дробове да не говорим... цигарииии....).
Ох, пак се появиха ония. Като в онова клипче "Inside". На тоя човек не му съчувствам, щот знам к'во му е, а съчувствието е за онези, които за нищо на света не искат да бъдат на мястото на страдащия. Ммм да, пак тряа да ходя при психоложката. Не, не, г-жо Велхова, обожавам времето, прекарано с вас (мамка му, тя чете всичко това). *прави невинно личице*

През това време майка ми крещи над главата ми и ме упреква, че само пред компютъра седя и не уча и..бла-бла-бла. Писна ми. Няма ли да си смени най-после асортимента? Писна ми все едно и също да слушам. Не съм перфакционистка. Точка. Не ме ебе, че кашлям като магаре, никви хапчета, никви инхалации, никви компреси. Цигарите са единствения лек и туй-то. Оценките никога не са били важни за мен. Знанията не могат да бъдат оценени по скала, много по-важно е това дали можеш да ги приложиш в реалния живот. Майка ми очевидно не разбира. Аз не съм ученически бележник. Аз съм
Ч О В Е К. Който знае всичко, което му трябва, и което ще му потрябва за напред. Аз съм човек, който мрази крясъците, а това е всичко, което помни от детството си. Защото всеки хубав Божи ден (а те си бяха рядкост) беше развалян от същите тези крясъци. Страхотно детство, а? Само аз си знам колко прекрасно беше всъщност...

Чакам да ми мине. Всичко. Всичко да отмине. Защото не мога да го спра, а не мога и да слезна.

Тинувиел   .

Обрат

Толкова много мисли се вихрят в главата ми, че съм наистина объркана и не зная от коя по-точно да започна и дали ще успея да я развия преди да бъде прекъсната от някоя друга.

Ужасно нещо е да преживяваш отново миналото. Да го виждаш и да е реално точно като настоящето. Точно както го правят по филмите. Виждаш нещо простичко или чуваш нещо, което свързваш с отминали вече ситуации и хора, отдавна забравени и дори намразвани неколкократно от самия теб и изведнъж пред очите ти заиграват спомените. Като живи. Ужасно е да се случва пак и пак, и пак, и пак. Защо трябва миналото винаги да ни напомня за себе си? Много по-лесно би било да можехме да забравим всичко и да продължим напред. Тоест, много по-добре би било за мен, за вас не знам.

Иска ми се да можех да се видя след години. Не, не бързам да пораствам, просто наистина ми е интересно. Дали ще бъда лекар? Или може би писателка? Дали ще съм си изкарала изпитите прилично или направо отлично? Ще имам ли все още хора около себе си, които да обичам и да зная, че бих могла да разчитам на всички тях до един?
Прочитайки отново всичко това, осъзнавам, че това е напълно и безкрайно материално насочено и ограничено в една собствена сфера, която не бих могла да нарека "свой собствен свят", защото всъщност светът ми е кух отвътре. Просто сфера. Прозрачна и прозаична, без цветове и слънчеви лъчи. Само прах и светлосиви сенки.
Въпросът, който всъщност първо трябваше да си задам беше "Щастлива ли ще бъда?". Щастието винаги е нещото, което искаме и нещото, към което се стремим най-много, въпреки че знаем, че щастието никога няма да е удовлетворяващо продължително, тъй като не е вечно. И всъщност не искаме ли точно това? Безсмъртие? За нас и всичко, което изпитваме, всичко, което искаме. И когато получим само моментна наслада, моментно щастие, моментно удоволствие, сме разочаровани.

- Именно неувереността ни пленява. Неяснотата придава на нещата очарование. 

- Но може да ни подведе да объркаме пътя.

- Всички пътища свършват на едно място.

- А кое е то?

- Разочарованието.

~~  Оскар Уайлд, "Портретът на Дориан Грей"

Това си граничи с когнитивен дисонанс на личността. Хем знаем нещо, хем се надяваме в крайна сметка да не се окажем прави. Същото нещо е и когато поискаме съвет от някого. Щом го получим, осъзнаваме, че всъщност вече сме знаели отговора, просто не ни се е искало да бъде истина. Има още доста такива примери и това е едно неразбираемо качество на човешката психика за мен. Подсъзнанието ни крие някой неща от самите нас. Защитна реакция. Но какъв е смисълът да я има? От какво се защитаваме така яростно?

Като се замисля сега за себе си и оставя световната гледна точка, от какво трябва да се защитавам наистина? Веднага бих отговорила - от нараняване. И как бих могла да постигна това? Може би със затваряне в самата себе си, може би със скриване от света. Само че аз не съм такава. Не мога да не говоря повече от 12 часа, не мога и да съм напълно асоциална. Това ми е против природата. Тогава как? Аз се обръщам с пренебрежение към почти всекиго, крия се зад маска и така се пазя. Само че тази психологическа маска понякога обича да играе лоши номера. Изигра и мен. Защото забравих. Забравих кое бях аз и кое е маската. Станахме като Ин и Ян, само че маската е много по-голяма част от моето "Аз".

Винаги това съм смятала за окончателната смърт. Ако ме бяхте попитали преди ... пет месеца, щях да ви кажа, че най-лошото в живота не е да спреш да дишаш, а да спреш да живееш, дишайки. Какъв обрат, а?

Тинувиел    .

Ден

Измина още една година. Може би годината, която ще запомня най-много. А дали искам?

Има три групи хора. Първият са тези, за които да имаш рожден ден е национален празник, всички трябва да знаят, всички трябва да им честят и да им дават абсолютно задължително подаръци. Вторият са онези, които обичат рожденият си ден и си правят супер яките купончета. А третите.. Третите съм аз. Тези, които предпочитат да разберат възможно най-малко хора и точно те, разбира се, са най-важните в целия свят. Реших да не казвам на никого нищо. И ми честитиха точно... 3-ма човека (без семейството, те 15 години са се напивали на тоя ден, няма да забравят). Един такъв ден, един такъв празник показва на кого точно си струва да държиш. Силно и без да пускаш.

Днес отидох на училище и се престорих, че е поредният обикновен ден. Така и го чувствах. Единствения човек, който ми честити този ъъм.. "специален" ден. Най-добрата ми приятелка и най-близкия ми човек. Може би в целия свят. Обичам те, да знаеш (не че не ти го казвам постоянно и сигурно ти писна вече, но обичам да казвам истината)! Ти ми направи най-хубавия подарък, който един човек би могъл да ми даде. Даде ми това, от което се нуждаех най-много  -  щастие в бутилка. И най-важното е, че ми го даде от сърце. Не зная дали знаеш колко много те ценя всъщност. Не зная дали самата аз знам колко много си ми нужна. Не зная дали осъзнаваш факта, че едва не се разплаках от радост когато ми го даде. Да, добре, слаба съм, така е - плача и сега. Само че плача с усмивка на уста. Нещо, което не се беше случвало от много, много, много време насам. Благодаря ти, че ми даваш всичко, което ми даваш всеки ден, в който съм с теб. Идея си нямаш колко много е. Ти си тази, която не ми позволява да рухна и да си остана посред нищото. Ти си това, което ме поддържа жива. Мамка му, пак ще го кажа. Обичам те, мац! Благодаря ти за всичко и едва ли ще успея да ти върна дори минимална част от това, което ти ми подаряваш всеки проклет от Бога ден. Обичам те.

Тинувиел   .

П.П. Happy Birthday to me! ((:

Вече не

 Някой ме попита дали те познавам..

Mилиони спомени ми минаха през ума и прошепнах: ''Вече не'' ...

Защото точно това искаше ти. А винаги постигаш целите си. 

Този път не е различно. Отдавна не зная как минава всеки твой ден. Отдавна спря да вдигаш телефона щом аз звъня. Пак успя. Успя да втълпиш твоите мисли в чужда глава..

"Вече не"...

Тинувиел   .

Среща

Срещна ме един човек в главата ми и ме запита:
- Как си?
- Въпросът, който най-много мразя. Зле съм, как да съм! - бях се свила на топка в едно ъгълче и плачех.
- Защо, какво ти е? - весело подхвърли той.
- Мъртва съм.
- Че как? Та нали си тук! Все още дишаш! - каза той неразбиращо.
- И какво от това?
настъпи мълчание...
- Имаш ли пари? -попита.
- Да, имам.
- Семейство? - продължи, сякаш знаеше отговора на предишния въпрос и изобщо не изчакваше отговорите.
- Майка, баща, две сестри...
- Обичаш ли ги?
- През повечето време. - честно отговорих аз.
- А те обичат ли те?
- Винаги.
- Какъв е проблема? - отново недоумяваше.
- Не могат да ме разберат.
- Че кой може да те разбере? - сериозно запита той.
- Двама човека в целия свят. Слава Богу, че ги срещнах преди да умра.
- Те обичаха ли те?
- Идея си нямам. Казвали са ми го. Само че дори думите лъжат. - замислено отвърнах.
- Обичала ли си някога някого? Истински?
- Какво значение има това? - този път аз не разбирах.
- Любовта е всичко, което все още крепи света.
- Да, обичах. - казах и въздъхнах несъзнателно.
- Боли ли те?
- Винаги. Като жива рана, която соля без да забелязвам. - преминах в спомени аз
- Нима?
- Добре де, зарових я. Болката. Зарових я в двора. Опасявам се обаче, че сега нищо не остана.
- Защо... защо не ми кажеш какво искаш? От живота, от света...
- Да бъда... - сепнах се. Какво исках в действителност? Любов, пари, работа, семейство..? Това са само временни образувания, разрушавани с времето. Както морето руши скалите с годините. - Да бъда щастлива.
Той се замисли. Поклати глава и каза:
- Искаш вечно щастие. А такова няма, нали? Наслаждавай се на това, което имаш.
Аз се изсмях.
- Та аз нямам нищо!
- Не. Ти имаш всичко. И трябва да си най-щастливия човек на земята. Имаш семейство, имаш покрив над главата, имаш пари, имаш приятели, имаш всичко, към което всеки се стреми.
- Но нямам това, което най-горещо желая. - казах аз и го погледнах с празен поглед.
- В действителност ли се нуждаеш от това, което искаш? - попита той и изчезна, оставяйки ме потънала в размисли.

Тинувиел   .

Съжалявана

Не. Недей да ме съжаляваш, читателю. Разбираш ли, тук не съм писала нищо друго освен вечното ми мрънкане. Това не беше за цел да предизвикам умиление у теб. Не. Никога не бих търсила съжаление у другите, защото аз не съм смачкано цвете, нито пък съм чумаво куче. Аз не изгубих абсолютно всичко. Той просто взе сърцето ми и облада част от душата ми. Само че аз все още някак си съм цяла. Променена, различна, но все още цяла. Изгубих онова невинно и изконно "Аз". Това е истина, но може би тази загуба е компенсация за едно по-добро и пълноценно начало. Разбираш ли, читателю, моето "Аз", или поне това, което показвам на хората, е съвкупност от хилядите различни гледни точки, през които гледам света и хората. Това, което виждам ту ми харесва, ту никак не ми допада. Нищо не е перфектно все пак. Включително и аз. Включително и всеки човек, когото познавам.

Не. Недей да ме съжаляваш, читателю. Не това е целта ми. Не това е чувството, което трябва да изпиташ към мен. Съжаление изпитвай към тези които никога през живота си не са били предани приятели, които винаги са мислели само и единствено за себе си, които никога не са усещали истинската любов. Аз може и да съм пречупена, може и да съм куха отвътре, но все още обичам. Това е факт. Обичам залезите, обичам морето, обичам голяма част от приятелите си. Може да го наречете привързаност, но за мен това не е особено точна дума. Как би могъл да се връщаш непрестанно към нещо и да си просто привързан? Не. Моята обич е различна. Изразявам я, оставяйки обекта на любовта ми да живее свой собствен живот. Да има своята свобода.

Ето за това не ме съжалявай. Защото аз може да съм направила много неща през живота си, но никога не съм се предавала напълно. Амбицията е вкоренена в природата ми. Амбицията към един по-добър свят. Амбицията към нови знания и идеали. Амбицията към всичко, което не успях да имам и не успях да сторя до сега. С главата напред се засилвам към невъзможното, към мечтите, в които отдавна изгубих вяра. Да, пак ще боли, зная това. Но поне дълбоко в себе си ще зная, че съм направила всичко възможно да достигна целите си.

Е, още ли мислиш, че трябва да бъда съжалявана?

Тинувиел   .