И в Титаник е имало надежда, надежда, че ще оживеят. Резултат? Почти всички са мъртви.
И Константин ІV е имал надежда, че ще победи кан Аспарух с многобройната си войска, но успял ли е наистина? 681 година българите пресичат Дунава и се заселват в тези земи, разбивайки армията. Константин ІV пък, си тръгва от бойното поле, под предлог, че го боли крака.
И майка ми се надява да съм отличничка, да не пия, да не псувам и да не изпростявам. Ех, мечти...
Не.
Аз вече не тая надежда. За какво, ще ме попитате, а аз ще ви кажа - надежда, че ще забравя всичко някой ден, понеже миналото е изтрито от едно по-добро настояще. Не. Вече не. Надеждата е за тези, които още вярват в мечтите си. Аз не съм от тях. Защото нямам мечти.
Аз не мечтая да стана лекар, не се надявам да работя това. Аз знам, че ще направя всичко по силите си да бъда такава. Аз не давам мило и драго, за да изнамеря перфектният човек за мен. Аз вече го намерих. И изгубих. Не се надявам да открия втори като него. Просто знам, че никога не ще успея. Аз не мечтая за деца, къща и голямо семейство. Знам, че ще се проваля в това начинание, ето защо и не милея за тези неща (дори ако успея да ги избегна ще съм много щастлива). Не си пожелавам тази нова година да ми даде едно ново начало. Аз знам, че такова ще има. Все нещо ново ще се появи. Какво - никаква идея, точно това е интересното. Не се надявам, че ще подновя едно безнадеждно приятелство. Аз знам, че това ще е трудно, в някои случаи - невъзможно. Трябва да има желание, а такова има ли?
Блянове... Съдби... Тревоги... Незаздравяващи рани..
Знам, че ще започна отново да тая надежда и да се изгубвам в собствените си мечти, чак когато от цигарата ми започнат да излизат феи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар